Слънцето докосваше нежно с лъчите си ранобудните. Симо и Калин бяха станали рано, за да си поприказват на воля, без никой да ги притеснява.

Двамата дълго не бяха се виждали. Симо бе заминал с родителите си за Испания преди три години и двамата приятели само си чатеха по интернет, но сега бе друго.

Калин въодушевен от присъствието на приятеля си започна да му обяснява

– Знаеш ли какво се стреми Бог да ни даде в бъдеще? Вечността. Божието обещание е, че ще има „ново небе и нова земя“, където ще обитава правдата.

Симо слушаше внимателно, но изведнъж го прекъсна:

– Но това не е ли бягство от реалността?

– В известен смисъл е така, – каза Калин. – Откакто дяволът се е втурнал в сегашната  ни действителност, ние се стремим да намерим изход, за да избягаме от нея.

– Като си помисля само, че светът е потопен в мъки и несправедливост, – поклати тъжно глава Симо.

– Но това е поради греха, който царува в него, – бързо реагира Калин. – „В света ще имаме скръб…“.

– А ако стана християнин? – попита плахо Симо, недоизказвайки желанията и съмненията си.

– Някой погрешно вярват, че ако станат християни, Бог ще ги избави от всякакви неприятности, – скептично се усмихна Калин.

– А нима не е така? – попита Симо.
– Благодарение на греха и нещата, които не сме очистили от себе си, сатана не спира със своите интриги спрямо нас.

– Тогава? – объркано попита Симо.

– Има облекчение за мъката и тъгата, – каза насърчително Калин. – Исус каза: „В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света“. Забележи, Той не казва, че някога ще победи светът. Исус е вече победител.

Заоблачи се. Небето се покри със сиви дъждовни облаци. Павел и Тома потърсиха да се скрият някъде, защото едри дъждовни капки започнаха да удрят по асфалта.

Видяха, че закусвалнята още не беше затворила вратите си и се вмъкнаха бързо в заведението. Настаниха се удобно на една маса. Поръчаха си чай и баница със спанак.

Докато чакаха да дойде поръчката, двамата се заприказваха.

– Виж в какво време живеем, – оплака се Тома, – Накъде се движи историята?

– Тя се намира в Божиите ръце, – уверено отговори Павел.

– Какво говориш? Виж какъв хаос е около нас. Бедствия, катаклизми, протести, войни и какво ли още не …. – възмути се Тома.

– Въпреки всичко това всемогъщата Божия ръка винаги води до осъществяването на Неговия план, – наблегна Павел.

– И ти вярваш в това? – погледна го изненадано Тома.

– Не винаги можем да осъзнаем действието на Бога в света. „Неявно действа Господ, творящ чудеса“, – завърши Павел с цитат от една песен.

– Но къде е той?

– Бог е винаги до нас. Той ни подкрепя със Своя промисъл и неусетно за нас изпълнява Своята воля.

– А в какво се състои тя?

– „Да се събере в Христа всичко – това, което е небесно и земно“, – цитира Библията Павел. – Един ден, силата на сатана ще бъде премахната и Христос ще царува над цялото творение. В този ден всеки грях на този бунтовен и покварен свят ще бъде изчистен и ще настъпи Христовото Царство на праведността и мира.

– Но погледни какво пишат по вестниците! Чуй какво говорят по телевизията! – настояваше Тома.

– Нека не те смущават заглавията във вестниците, нито изказванията по телевизията. Бог непрестанно работи в този свят и един ден царството на Христос ще триумфира.

Поръчката пристигна и двамата мълчаливо се заеха с нея.

Дядо Матьо нацяло обедня. С трън да завъртиш в схлупената му колиба няма какво да закачиш. Гладуваше старецът и зъзнеше в студа.

Нямаше деца, които да се погрижат за него, а бабичката му отдавна гниеше в земята.

Един ден дядо Матьо реши:

– Ще напиша писмо до Бога. Той ще се смили над мен и ще ми помогне.

Старецът седна и с треперещи ръце написа:

„Господи, моля Те, помогни ми! Нищо не ми остана. Изпрати ми 100 лева, поне да имам с какво да си купувам хляб“.

На плика срещу получател написа: „На Небето, до Господ Бог“.

А на мястото за получател най-подробно написа адреса на местоживеенето си, да не би Бог да сгреши местопребиваването му, ако се обърка нещо.

Писмото пристигна в пощата. Пощальоните останаха в шок.

– Явно човекът е изпаднал в недоимък и оскъдица, – каза един от служителите, – ама чак толкова да изперка.

– Тоя да не е е луд? – плесна с ръце друг.

– Къде да му занесем писмото? – подигравателно подхвърли трети.

Накрая решиха и препратиха писмото на стареца в агенцията по социално подпомагане.

След няколко дни от тази агенция повикаха дядо Матьо и го навикаха:

– Как можа? Ти какво бе?! Днес, когато космически кораби кръстосват Вселената, ти пишеш на Бога писмо?! – И служителят завъртя ръка, един вид „Дядка, май нещо не е наред с главата ти“.

Стареца си замълча. Какво можеше да му каже или обясни?

– Ето ти 50 лева, – каза служителят. – И разбери, давам ти ги аз. Аз, а не Бог, защото Той не съществува! А сега си върви.

И дядо Матьо си тръгна.

След няколко дни на същата агенция ѝ предадоха писмо със следния текст:

„Господи, благодаря ти за 50-те лева, които ми даде. Моля те, следващият път да не ми ги предаваш чрез тези хора, защото те са прибрали половината за себе си“.

Отново жега. Нито един облак не се мярка в небето. Всичко е затихнало и жадува за лек полъх.

Зарко и Жельо се бяха цопнали в плитката вода на реката, която донякъде облекчаваше положението им.

Може би това им помагаше да се настроят философски.

– Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството, – констатира Зарко.

– Така е, – съгласи се Жельо, – имаме стотици телевизионни канали, професионални спортни отбори, или поп групи, които непрекъснато търсим и съзерцаваме.

– Има и хора, – продължи Зарко списъка на развлеченията, – които има две вили и се чудят в коя от двете да прекарат почивката си.

– А ние какво правим? На поредния празник често се огорчаваме, че не са ни подарили най-новата компютърна игра или някоя нова джаджа.

– Убеден съм, – категорично заяви Зарко, – че безумното желание за повече забавления е симптом на много сериозен проблем.

– Някои смятат, че сме най-скучното поколение в историята, – опита се да налучка Жельо проблема.

– Възможно е да са прави, – уклончиво каза Зарко.

– Дълбоко в сърцата си имаме неудовлетвореност, празнота, викаща за вътрешен мир и спокойствие, която с нищо не можем да наситим, – възкликна Жельо откривайки разковничето.

– И колкото повече се опитваме да я запълним, – допълни Зарко, – толкова по-силна става нашата неудовлетвореност.

– Само Христос може да насити празнотата в нашите сърца. – каза настървено Жельо. – И когато се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява.

– Божието Слово ни насочва към Небесното царство, където нашите неспокойни сърца, най-накрая ще намерят мир, – заключи Зарко.

Жегата си е жега, но прохладните води на полуизчезналата река наведоха двамата младежи на интересни мисли и изводи.

Група младежи се смееха и се радваха на хубавото време. Деца тичаха и крещяха наоколо, гонейки една топка.

А Въльо седеше на една от пейките пред блока. Мрачното му лице излъчваше тъга и подтиснатост. Сякаш старостта му бе отнела чувството за задоволство и удовлетворение. Той отдавна бе престанал да се радва на живота.

До него приближи Добри и го поздрави:

– Здравей, приятел! Днес май пак не си на кеф?

– На какво да се радва днес човек? – измърмори Въльо. – Пенсията малка, увеличават цените …..

– Нали сме християни, – каза утешително Добри, – би трябвало да се радваме, че имената ни са записани на Небето.

– Да се радват тези, които служат в църквата. Тях това ги удовлетворява и стимулира, – отбеляза Въльо.

– Мислиш ли, че това е достатъчно?

– Че какво друго?

– Бих казал: „Не се радвайте на успехите си в служението, а на това, че имате добри взаимоотношения с Бога“.

– Но те нали за това се радват, – възрази Въльо, – че Бог ги използва в делото си.

– Помисли си, – каза Добри, – ако човек е близък с Господа, а не само спасен, в каквито и обстоятелства да се окаже, с каквото и да се сблъска, Христос чрез него ще излива реки на жива вода, макар самият индивид да не знае накъде текат те.

– Днес за хората съдят по тяхната ефективност, – подчерта Въльо.

– Ако се разсъждава така, – засмя се Добро, – то Исус би бил един от най-големите неудачници.

– Защо?

– Пътеводната звезда на християнина е Самият Бог, а не някаква си там субективност.

– Че какво лошо има в това да правим нещо за Бога?

– Същността, най-главното е, какво Той прави чрез нас, а не какво правим ние за Него.

– И в крайна сметка какво излиза? – попита Въльо недоумяващо.

– На първо място трябва да търсим близко общение с Бога, а Той ще ни води какво, къде и как да направим, – заключи Добри и си тръгна.

Въльо още дълго стоя на пейката, но мрачния вид на лицето му бе изчезнал. В него се бе породило желание за по-близко общение с Отца.

Нещо което бе имал на младини, но бе загърбил, поради тичане за вършене на повече дейности в името на Бога, с една единствена цел да се почувства нужен и необходим, но всичко това го бе довело до неудовлетвореността му  днес.