„Караоке“ се е появило преди малко повече от 40 години, през 1971 г., но бързо става популярно сред обикновените хора, почти по цялото земно кълбо.

Първото караоке е изобретил японецът Дайсуке Иноуе. По това време той е свирел в музикални групи по барове и на партита.

Той помислил, че за публиката ще бъде по-забавно ако по време на почивките между изпълненията, дава възможност на зрителите да пеят известни песни в съпровод на музиката без думи.

Своето изобретение той нарекъл „караоке“, което означава „празен оркестър“. Заедно с приятели, те построили дървена кутия с плеър, микрофон и „ехо ефект“.

Когато посетителите в барове оценили много добре изобретението, приятелите решили да отворят своя собствена фирма.

И това дало резултат. първите. Първите 11 устройства на новообразуваната фирма се продали почти веднага. Фирмата се разраснала.

Само че японецът не патентовал изобретението си, другите фирми се възползвали от него и станали сериозни конкуренти.

Компанията открита от Дайсуке Иноуе, след 15 години фалирала.

През 2004 г.Дайсуке Иноуе бил награден с Иг Нобелевска награда за нов начин на общение, който кара хората да се търпят едни други.

Николо Тарталя е известен в света с това, че пръв е намерил начин как да изчислява корените на кубично уравнение. Едно от неговите хобита е било да измисля разнообразни логически задачи.
Днес ви предлагам една от тях.

Преди смъртта си един човек оставил завещание, според което 17 коня трябвало да се поделят между тримата му синове в отношение: 1/2:1/3:1/9.
Как е било изпълнено завещанието?

Вероятно ще приложите уравнение, но Николо е живял във съвсем друго време и е разсъждавал преди  всичко логически.

Да, отговорът е два, шест и девет коня, но интересното е решението на Тарталя.

Как мислите, какъв начин е предложил той?

Днес всеки от нас знае повече по математика от Николо и за това ще ви бъде трудно да разсъждавате логически като него, но все пак опитайте.

Отговор: Ако се прибави още един кон, общия брой на животните ще стане 18. Ако се изчислят пропорциите спрямо 18, се получава точно число за дела на всеки от синовете. При това един от конете ще се окаже излишен.

Най-добрият начин да достигнем до по-правилното решение не винаги е свързано с нови идеи. Понякога е достатъчно само да погледнем на нещата от друг ъгъл.

Това, че „винаги сме го правили така“ едва ли ще ни помогне, ако искаме да направим нещо по-съществено, особено ако искаме да променим нещо или да приложим някое творческо решение.

Понякога ни убягват някои неща, защото сме фокусирани върху съвсем друго. Твърде вероятно е  творческият ни път да е пълен с такива неща, но ние трябва да знаем, че е нужно да ги търсим.

Какво можем да направим в такъв случай?

Най-добре е да погледнем на проблема от известно разстояние. Така ще можем да видим най-важните му особености, без да бъдем подведени от детайлите. Може би това е причината много от решенията или откровенията да ни осеняват, когато сме в банята, на почивка, в тоалетната …

За случая френският писател Марсел Пруст е написал: „Истинското пътуване към откритието не е да опознаеш нови земи, а да ги видиш с нови очи“.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

Когато станем последователи на Христос, Бог ни изпълва със Светия Си Дух. Доказателството за Светия Дух в нас не е някакво емоционално преживяване, а желанието да кажем на някого Благата вест.

Само християнин може да разкаже на другите хора за Христос, как да стигнат до небето, да им покаже състрадание и Христовия път.

Хората, които са духовно мъртви правят нещата, които всеки може да направи, но ние трябва да действаме в живота си по правилния начин.

Има много неща, които можем да правим през остатъка от живота си, но не всяко от тях има значение за Божието царство.

Но има нещо, което можем да направим, нещо различно от ежедневните ни дейности . И какво мислите, че е то? Помислете преди това, с какъв вид на наследството смятате да напуснете този живот на земята?

Най-голямото наследство е, когато някой дойде до вас на небето и каже: „Аз съм тук заради теб“. Това е най-добрия начин, по който можем да използваме живота си.