Всички познаваха Васко и неговият космат, мъркащ приятел Пепи. Младежът често караше колело, а на гърба му пътешестваше Пепи.

И всичко започна от този ден, когато Васко чу жално мяукане. Той слезе от велосипеда си и се огледа внимателно. Мяукането идваше от гъстата корона на едно дърво.

Младежът не чака повторна покана и започна да се катери по-дървото. Колкото по-високо се изкачваше, толкова мяукането се чуваше по-силно и ясно.

Накрая той достигна до един зелен клон, който препречваше пътя му. Отдръпна го и там видя …. едно малко уплашено котенце. Взе го в шепата си и внимателно започна да слиза надолу.

Когато скочи на земята, сложи малката пухкава топка в пазвата си и потегли за дома. Изглежда котенцето нямаше никакви възражения, защото седеше кротко из целия път.

След като похапна от импровизираната храна, която му предложи Васко, вдигна опашка и започна да изучава обстановката в новия си дом.

– Ей малкият, – каза Васко, – ще се казваш Пепи. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

Котето се обърна към новия си стопани и измяука. Васко прие това за съгласие.

Котето се оказа с необичаен характер. Където отидеше Васко, то след него. Отдалечеше ли се по-далеко, Пепи силно и жално мяукаше.

– Явно ще трябва да те взема на всекидневните си разходки с велосипеда. Но как ще те нося?

Пепи не му даде много да умува, а скочи на рамото му и там стоеше толкова стабилно сякаш някой го бе залепил на това място.

Една вечер двамата се връщаха на велосипед у дома. Внезапно предната гума на велосипеда попадна на камък и Васко падна. Силно си удари главата и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, Пепи облизваше лицето му. Васко прегърна животното, вдигна се от асфалтовата настилка и се премести встрани от пътя. Няколко секунди след като бе станал и се отстранил от пътя, от там мина автомобил.

Васко разроши козинката на Пепи и му каза:

– Приятел, дължа живот си на теб. Ако бях останал да лежа там на пътя, всичко можеше да приключи много плачевно.

От тогава двамата Васко и Пепи станаха неразделни, навсякъде ходеха заедно.

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..

В едно село живеел селянин на име Михаил. Той много обичал да критикува, бил принципен и справедлив. Ако някой опетнял репутацията си, той веднага го посочвал и открито го критикувал.

Михаил обичал истината. Виждал всичко и смятал за свой дълг да открива тайните и тъмните мисли на съселяните си.

Веднъж кметът на селото предложил да покрият улиците с камъни. Станал Михаил в събранието и изразил своето недоверие към кмета и неговото предложение.

– Не вярвам в това начинание! Видях, че кмета кара на каруцата си някакви чували из селото. Навярно ги е откраднал. И сега иска тъмното си дело да преобърне за сметка на селяните.

Така казал Михаил и се отправил към колибата си в гората. След един месец се върнал и гледа. Всичките улици били с настилка от камък.

Хората били подкрепили предложението на кмета, събрали се и направили всичко. Пред дома на Михаил пътят бил също постлан с камъни.

На Михаил му станало тежко, че не участвал в работата с всичките хора от селото, но нищо не казал. Влязъл в двора си и заключил вратата.

След време човек препускащ на кон дошъл от съседното село и казал:

– В селото ни има вълнения. Скараха се две големи семейства, бият се и никой не може да ги спре.

Събрали се няколко мъже да отида, да разтърват хората, а Михаил им казал:

– Не е добре да се месите в чужди работи. Нека сами се разберат. Каква работа имаме там? Погледнете, кои тичат да помагат? Тези, които ги сърбят юмруците и искат да опитат силите си.

Мъжете не послушали Михаил, а отишли и спрели дразгите.

Дошли гости от другото село да благодарят. Носели подаръци и гледали никого да не пропуснат. Дали и на Михаил, но той отказал да го вземе.

Прибрал се в къщи Михаил и сериозно се замислил:

„Винаги истината казвах, но от това на никого не му ставаше по-леко. Хората гледаха ситуацията, тихо си вършеха работата и всичко свършваше добре“.
Но в тези дела, той не взе участие. Колко жалко ….

Денят беше хубав. Слънцето даряваше с топлина забързаните хора. Дърветата шумоляха тихо с листата си, а вятърът с невидимите си пръсти свиреше нежна, едва доловима песен.

Една жена се опитваше да влезе в метро станцията, опипвайки с бастун настилката пред себе си. Вратата многократно се отваряше и затваряше, но тя не смееше да премине. Явно бе, че не я вижда.

Милена се приближи и реших да ѝ помогна да влезе в метрото. Тя попита жената:

– В каква посока ще пътувате? Имате ли билет?

– Тук ме познават и ще ме пуснат без проблем, – отговори жената.

Двете слязоха бавно по стълбите.

– Аз съм само за една станция, после сама ще се оправи, – каза сляпата жена.
Гърдите ѝ хъркаха, като на стар акордеон.
– Едното ми око е с отлепена ретина, а с другото изобщо не виждам, – сподели жената. – Лошо е, моето момиче, да си без очи. Трудно е. Бутат те, присмиват ти се. А аз не виждам накъде отивам.

Жената се хвана за Милена и през цялото време до нейната спирка, все се усмихваше

– Благодаря на Господа, че изпраща добри хора, като теб, девойче,  да ми помагат.

Стигнаха до спирката. Милена реших, че не мога да я оставя така, за това слезе с нея и я придружи до дома ѝ. Жената знаеше всеки тротоар, къде е по-високо и къде по-ниско.

– Моля да ме извиниш, дете, за времето което ти отнех.

Милена я гледаше с умиление и усещаше каква прекрасна душа се крие зад вече повехналото ѝ тяло.

– Не се ли страхувате да излизате полусляпа в големия град, – попита я Милена.

– Днес, моето момиче, може да е последният ми ден, – отговори жената. – Затова реших да излязла и да се порадвам на слънцето.

Усмивката не слизаше от лицето ѝ .

– Аз сън на 97 години и всеки ден е подарък за мен.

Преди да се разделят жената помоли Милена:

– Наведете се към мен, за да види лицето ти и да го запомня. Едва ли ще се срещнем отново.
Разплака се, хвана ръцете на Милена и ги целуна. Момичето онемях, останах без думи, а жената продължи:
– Пази си здравето, моето  момиче. Научи се да обичаш. Бъди благодарна за всичко и за доброто, и за лошото в живота си.
Милена никога нямаше да забрави тази жена, макар и невиждащи тя бе изпълнена с живот.

Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.