Бе горещо дори и през нощта. Едва се дишаше.

Лора бе включила лампата на верандата и бе леко открехнала вратата.

В стаята бе тъмно, но тя виждаше всякакви летящи насекоми да кръжат около светнатата лампа.

– О, – каза си тя, – какво разнообразие само. Молци, бръмбари и какви ли още не, пърхат и си пробиват път към светлината. Не съм ги канила, нито съм им поставяла някаква стръв, но те са тук.

Тя се усмихна и плесна с ръце:

– Ето какво прави светлината?! Достатъчно е да светна само лампата и те идват по собствено желание, стотици и хиляди от тях. Ако беше тъмно на верандата едва ли щяха да дойдат.

Лора се замисли и направи следната асоциация:

– Днес повечето хора живеят в „тъмнина“, но ако има ярка Светлина те ще бъдат привлечени от нея.

Тя стана от стола си и се вгледа внимателно в светещата лампа, а след това прибави:

– Не е нужно предварително да мисля какво ще кажа на някого за Господа. Тук не се нуждая от формули и начини, нито да карам някакъв курс за общуване с постмодерен човек ….

Тя плесна с ръце и се завъртя.

– Колко е просто, – извика тя. – Включваш Светлината и готово.

Ангелов бе биолог по професия, а приятелят му Михов специалист по аеродинамика. Двамата се познаваха още от училищната скамейка.

Въпреки различията в интересите им, те имаха и общи теми. Факта, че двамата упражняваха различни професии красноречиво говореше за това.

Независимо от това има нещо общо между биологията и физиката. Двамата приятели разговаряха именно по тези въпроси.

Един ден Ангелов попита приятеля си:

– Не е ли странно, че големите насекоми летят с крила, които са твърде малки в сравнение с тяхното тяло. Вземи за пример пчелата.

Михов направи няколко бързи изчисления и категорично заяви:

– Въз основа на теглото на пчелата и площта на крилата ѝ, тя не би трябвало да може да лети. Това противоречи на законите на физиката.

Михов бе направил малка грешка. Той бе направил изчисленията си така, сякаш пчелата лети с твърди криле.

– Да, но те летят, възкликна Ангелов. Ти взе ли по внимание, че пчелите имат гъвкави криле?

– Не, – поклати глава отрицателно Михов. – А това има ли някакво значение?

– Дали има, ти ще кажеш. Ти си специалиста. Не е лошо да вземеш под внимание, че те размахват криле нагоре и надолу, но извършват и кръгови движения, – посъветва го Ангелов.

– Да, прав си, – Михов започна да клати глава и да разсъждава на глас. – Тези техни движения създава въздушен вихър под тях, който дава възможност на малките крила да повдигат масивните тела на пчелите.

– Знаеш ли, че пчелите могат да извършват със своите криле до 250 движения в секунда и да летят със скорост до 65 километра в час, – отбеляза Ангелов.

– Невероятно! – възкликна Михов.

– В крайна сметка твърдението, че пчелите нарушават законите на физиката и не би трябвало да могат да летят, е мит, породен от погрешни изчисления, – засмя се Ангелов.

Двамата приятели се разсмяха и се потупаха по раменете.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Отдава бяха прибрали всичко. Старата шума бе изгорена, но баба Пена все обикаляше двора и гледаше, дали нещо не е забравила.

Обикновено, когато излизаше старицата намяташе една стара дреха, а когато се прибираше, я отърсваше и щателно я проверяваше за буболечки преди да я окачи на пирона отвън.

– Бабо, нима се страхуваш от насекомите? – весело попита Вероника.

– По-добре да предотвратим нещата, – каза мъдро старицата, – отколкото да мъчим да ги поправяме, когато вече е късно.

– Искаш да кажеш, че като допускаме чужди организми в домовете си, – Вероника се опита да осмисли по-добре обяснението, – ние отваряме врата за инфекции и други заболявания……

– Които могат да бъдат предотвратени, – прекъсна я баба ѝ. – Това е същото като греха. Когато той поквари душата ни, ние губим авторитета и силата си. Ставаме слаби и болни до такава степен, че ако не се покаем, ще ни сполети нещо много по-лошо.

Често дрехата на баба Пена бе окачвана на пръчка и служеше за плашило. Така направено, то нямаше сила, но птиците мислеха, че старицата е още в градината.

Дяволът, точно като птиците прелита над вас, за да открадне и унищожи това, което имате. Но ако стоите в силата на Божията мощ, ще станете свидетели на невероятни неща.

Врагът знае, че нито едно оръжие, скроено срещу вас, няма да успее, но няма да спре да ви атакува. Ако той не спре, това означава, че в тази война няма уволнение.

Но добрата новина е, че сте победили дявола със словото на своето свидетелство и кръвта на Исус.

Упражнявайте духовните си мускули и ще видите как врагът ви нападайки ви по един начин, ще бяга от вас по седем възможни способи.

Дребно животно, приличащо на мишка, но с голяма глава и заострена муцуна ровеше доста бързо под корена на най-старото дърво в гората. Оглеждаше се от време на време с малките си хитри очички, а след това отново продължаваше работата си.

Ушите му бяха скрити в козината му, но бяха особено чувствителни, с тях можеше да улови дори ултразвук.

В гората я наричаха Земеровка. Рядко някой я виждаше в покой, защото ѝ беше необходима храна, чието количеството надхвърляше собственото ѝ тегло.

Хранеше се с насекоми, личинки, червеи. Изтребваше стоножки, охлюви, жаби, мишки, бръмбари, пчели. Понякога ядеше и мърша. Нападаше и по-едра от себе си плячка. Но попаднеше ли в плен, тя бе учудващо свирепа.

Тези дни бе изровила голямо количество картофи от градините край гората. Изведнъж реши да сподели с другите животни придобитото.

За целта из цялата гора закачи следната обява: „Който има нужда от картофи, да дойде пред дома ми. Раздавам ги безплатно“.

Седна Земеровката пред дупката си и зачака. Слънцето бе силно и напече картофите, а дъждът излял се малко по-късно ги намокри, но на поляната пред дома на Земеровката никой не се появи.

Това силно я разстрои. Кипна. Събра обявите, накъса ги на малки парченца и написа нови, този път с доста предизвикателен текст: „Много скъпо се продават отбрани и качествени картофи“.

Едва бе разлепила новите обяви, когато огромна тълпа от горски обитатели се събраха пред дома ѝ.