Всички момичета са станали машинописки. Те са неразделни с телефоните си и неотклонно са забили погледите си в тях. Свързани са в мрежата по всяко време.

Щом се появи свободна минута, ръката им се протяга към телефона.

Известия за съобщения, лайкове, ….това непрекъснато ги държи под напрежение, отвлича вниманието им в режим на нон стоп.

Проблема е в това че е лишило всички девойки от моментите, в които могат да се спрат, да помислят, и да поразмишляват над това: Правилно ли живея? На къде отивам?

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Не трябва през цялото време да се държиш в ръце, иначе в доста труден момент ще се съкрушиш, ще бъдеш смазан и съсипан.

Човек не може постоянно да бъде силен. Той не може през целия си живот да крие тъгата си и преживяванията си.

Трябва да дадем простор на чувствата си. И това е моментът, когато сълзите  ни освобождават от нервно напрежение и отрицателни емоции.

Запомнете, че да плачеш е полезно за здравето.

Сълзи донесат облекчение и това е първата стъпка към промяната. Сега остава да признаем чувствата си и да им даде воля, а след това да ги пуснем.

След като поплачем ние се успокояваме, отпускаме и по-лесно оценяваме нещата, след което взимаме по-правилни решения.

За това не се стремете да изглеждате до толкова силни, че да си забранявате да поплачете.

Денят със своето напрежение, проблеми, радости и мъки бе отминал. Децата уморени от игрите бяха заспали.

Рени премисляше всичко, което се бе случило през този бурен и неспокоен ден за нея.

“ Хубаво нещо са децата, – мислеше си тя, – как бих живяла ако ги нямаше?“

Днес Мимето малката ѝ дъщеря ѝ бе донесла подарък от детската градина:
– Мамо, днес ни дадоха вкусни бисквитки и аз запазих за теб една, – каза малкото момиченце сияещо и гордо. – Вземи я, тя е за теб. Знам, че много ги обичаш.

Мария беше още малка, но още от сега проявяваше загриженост и всеотдайност към всеки от семейството.

– От нея ще излезе прекрасна майка и съпруга, – каза си Рени.

Михаил се бе върнал подтиснат от училище, нещо го измъчваше и тормозеше. Накрая приближи до майка си и попита:

– Защо хората умират? Не искам да умираш, другите и да си отиват, но ти не бива да ни напускаш. Нали няма да умреш?

Рени се усмихна погали сина си и му обеща съвсем сериозно:

– Няма да ви оставя. Ще бъда с вас всеки ден….

Павел бе прекрасен мъж. Сам намери кюфтетата, подреди ги с приготвената салта в чиниите, а после след като се наядоха сам изми съдовете. Той бе накапал малко пода, но това бе дреболия.

Рени взе бърсалката и избърса образувалата се локва. Това не бе толкова страшно, за него можеше да се каже, че е грижовен и любящ съпруг.

Павел стоеше насред кухнята и гледаше жена си.

– Да не си гладен? – попита го Рени загрижено. – Да ти сложа още нещо за ядене?

– Не, – Павел някак смутено се усмихна, сякаш бе непохватен юноша, който не знаеше какво да каже на момичето, което харесва. – Просто исках да бъда с теб.

„Ето, – каза си Рени, –  за това си струва да живееш. Да си обичан от любимият. Независимо, че са минали толкова години, откакто сме заедно, той отново и отново да иска да бъде с мен. Колко е хубаво да бъдем рамо до рамо двамата, съединени в една плът“.

Старши лейтенант Николай Симеонов се връщаше от работа. Вечерта бе прохладна, но в по-късните часове се очакваше да стане студено.

Изведнъж той чу:

– Помощ! Помощ! – крещеше женски глас, в който се усещаше уплаха и напрежение.

Краката на Николай сами го понесоха към зова за помощ.

В една от близките къщи се бе взривила битовата газ и се бе разразил пожар. Огнените пламъци облизваха вече всички краища на дома.

Пред къщата стоеше безпомощно жена и отчаяно кършеше ръце. Когато видя притичалият Николай, протегна ръце към пламъците и изплака:

– Помогнете ми, там е синът ми!

След това жената се свлече на земята и се разрида.

Николай без много да мисли, се хвърли в огнената жар. Първата му работа бе да спре крана с газа.

В кухнята той видя момче на около шест години. То бе замаяно от взрива и седеше в полусъзнание на един стол.

Докато съседите извикаха линейка и пожарната, Николай изнесе детето и започна да гаси огъня.

Той още не знаеше, че спасявайки момчето е получил 70% изгаряния по тялото си.

Николай Симеонов бе самоотвержен мъж, готов да се притече на всеки на помощ.

Когато по-късно го попитаха:

– Какво си мислехте, когато се втурнахте в горящата къща?

Той скромно отговори:

– На мое място всеки би постъпил така, чувайки вик за помощ.