За баща си беше неговата малка Лили, но той ги заряза и заедно с майка си отидоха другаде. Майка ѝ често ѝ повтаряше:

– Защо си толкова нещастна? Имаш толкова много неща, би трябвало да си благодарна за тях.

Това, че не плачеше, не означаваше, че е щастлива. Лили искаше да избяга в един свят, който виждаше само по телевизията. Мечтата ѝ бе да кара известна марка кола, да живее в дом, който беше виждала само по списанията. Искаше да има толкова много пари, че да си купува всичко, което иска.

Веднъж беше ядосана и крещеше в стаята си:

– Ще ви докажа на всички, че мога да живея и без вас, и „прекрасното“ си семейство, където трябва да съм благодарна за всичко и да бъда много щастлива. Ще се омъжа за страшно богат човек, защото само парите имат значение.

Всичко изглеждаше толкова ясно и точно. Тя трябваше да постигне огромен успех и да спечели много пари. За нея парите бяха единствения начин да оправи живота си и да изплува над целия този хаос.

Когато беше малка живееше ден за ден. Всеки ден очакваше да ги изхвърлят от дома им, защото беше ипотекиран.

Но тя намери изход! Спаси се благодарение на умствените си възможности и на решимостта никога да не се върне при майка си.

Веднъж сподели на приятелката си Пепи:

– Никога няма да се оженя за човек, като баща ми. Той погуби моята надежда и ме ограби. Непрекъснато ме лъжеше.

Получи добро образование, имаше прекрасна професия, купи си червено порше, имаше дом мечта, спечели и много пари. И нямаше никакъв хаос. Накрая се сдоби с мъжа на мечтите си. Всичко беше толкова идеално……

Макар живота ѝ да беше много напрегнат, Лили работеше усилено, изобщо нямаще време за нещо по-обикновенно. През цялото време се бореше да постигне целите си и да стигне до там да може да каже на родителите си:

– Няма значение, че не ме обичахте, както трябва. Не ме интересува лудницата, в която ме карахте да живея. Ако бях останала и до сега щях да се чувствам жалка. Аз все пак успях, защото исках да бъда щастлива.

Понякога се питаше: „Аз наистина ли съм щастлива?“ Работата и бе непоносима, но тя не можеше да е нещастна. Планът на живота ѝ гарантираше, че тя ще успее.

Понякога ѝ се искаше да заплаче, защото напрежението беше голямо, но не плачеше.

Заплака единствено, когато приятелят ѝ я изостави. Това беше много болезнено за нея. След това се опита да се освободи от спомените за него. Изти го, имаше чувство сякаш никога не го е познавала.

След това отново подреди живота си. Всичко беше в контрол. Осигури си идеална работа, красив дом и идеален съпруг.

И изведнъж…… Изобщо не можеше да си представи, че всичко може да свърши така….Това не беше по силите ѝ…. Всичко се сгромоляса изведнъж…. Великият ѝ план се срина.

И тя заплака за всичко, което бе загубила работа, дом, съпруг, …., а може би и много други неща.

Беше края на деня и студът се опитваше да замрази всяко желание и надежда, но това не попречи на Надя и Христо да се отбият до шумното заведение на ъгъла. Тя често го засичаше „случайно“ край себе си, но щом решеше да го приближи, той навеждаше срамежливо глава и бягаше.

Днес не можа да избяга или вече се беше престрашил, но факта си е факт, двамата седяха на една маса и се гледаха дълго без да проронят дума от устата си.

Накрая Христо не издържа, усмихна се малко стеснително и тихо каза:

– Опитът ми в романтичния живот е много скромен. По-скоро това бяха случайни срещи без продължение.

– Разкажи ми нещо за себе си. Знам, че пишеш, но почти нищо не знам за теб, – насърчи го Надя.

– Както вече си усетила, аз …. съм много стеснителен. Не знам, просто така съм устроен. Това може би е страх да не бъда отхвърлен, защото погрешно съм разбран. Чувствам се по-сигурен, когато съм сам. Бях единствено дете и това ми харесваше. Ужасявах се, когато хората се опитваха да ми помогнат да си намеря приятели или ме канеха да си играя с други деца. Тържествата по празниците бяха кошмар за мен, тогава стоях в някой ъгъл и исках никой да не ме забележи.

– Ами в училище? – попита Надя.

– О, нямах нищо против училището. Там бях добре. Знаех какво се очаква от мен и го правех. Бях доста умен, според мнението на учителите. Справях се добре, дори спечелих стипендия …

– Бил ли си някога в пансион? – Надя се опитваше да го опознане, като се стараеше да не го засяга болезнено.

– Баща ми искаше да отида, но майка ми не бе съгласна и тя надделя.

Надя въздъхна дълбоко, не знаеше какво да каже.

– Проблемът е, – засмя се Христо, – когато седя до някоя непозната на вечеря, трябва да разговарям с нея и да проявявам някакъв интерес. За мен това беше ужас. Така се наложи да имам някой и друг флирт …

– Не мога да си те представя да флиртуваш, – призна Надя.

– Е,… и в двата случия те флиртуваха с мен, при това бяха доста напористи. Тъй като бяха приятни и привлекателни, за мен не беше много трудно да вляза в определената роля. А после нищо, докато не срещнах теб. Забелязахте още първия ден, когато дейде тук. Загоряла, красива, рошава и …. нещо в мен се преобърна. Почувствах се отмалял. Помислих си, че виждам най-прекрасното същество, което някога съм виждал….

– Невероятно, – възкликна Надя. – Отбягваше ме всеки път, а когато се опитвах да те заговоря офейкваше по възможно най-бързия начин.

– Да, но не знаех как да се държа с теб. Ти си толкова красива, изискана, ….какво общо би могла да имаш с мен? Бях много притеснен.

– Е, сега имаш много общо, – щастлива му се усмихна Надя, – много, много общо.

– Наистина, колко е хубаво, че си тук …. когато не те виждам, постоянно мисля за теб.

– Това е най- хубавият комплимен, който някога съм получавала.

– Не мога да повярвам, – каза неохотно Христо, – сигурно си получавала страшно много до сега!

– Да, но това, което ми каза има голямо значение за мен…..

Това беше само началото. Те бяха станали приятели.

Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Тишината ставаше още по-прозрачна от стъкло и всеки момент щеше да се счупи. Разтърсен от тревожно тръпки, Добри се ослушваше да чуе познати стъпки. Едри капки пот се трупаха над веждите му.. Дишането му чезнеше. Най-накрая долови едва чуто шумолене.Тъмна сянка се плъзна край къщата.

Добри протегна ръце и Яна се притисна до гърдите му. Той погали косите ѝ. Ето я отново при него….и светът заблести с чудни светлини, звездите затрептяха  ярко. Никой повече няма да му я взема. Кошмара свърши. Той я намери и те ще се съберат така, както си бяха обещали преди шест години. Добри я дръпна към колата и прошепна:

– Няма време, да побързаме….

Яна не мръдна от мястото си. Скри лицето си в дрехите му и се разрида.

– Не мога….

Добри я пусна, не можеше да повярва  на очите си. Смръщи вежди:

– Губим време, …Ела!

Яна поклати глава:

– Най-малкият ми син ще ме търси и ще плаче….Децата ми са тук….

Прегърна го отчаяно, обля със сълзи рамото му:

– Сбогом! Аз още те обичам…..Но не мога……Сбогом….

Отнякъде долетя тънък жален писък. Гласът на малко момченце, зовеше майка си.

Магията свърши. Имаше ли смисъл изобщо да я търси? Намери я, за да я изгуби отново. Нямаше преграда пред волята на този, който обича. Нито времето, нито разстоянията можеха да съборят надеждата му.

Ала между тях бе застанала сила по-страшна от опостушителна буря, по-силна от  ураган, по-непобедима от тъмнината на вечната нощ. Само любовта на майката към децата ѝ, може да сломи копнежа по любимия човек.

Добри тръгна сам, без да знае накъде. Сърцето му бе изгоряло. Светът бе станал празен за него…

След няколко неудачни опита Мина нацяло се отчая, че някога ще срещне голямата си любов, но реши да опита и това.
На Нова година написа голямото си желание на лист хартия, въпреки че не хранепе големи надежди.
Точно за нова година се събра със цялото си семейство около празничната трапеза. Когато часовникът удари 12 часа, тя отново си пожела съпруг, макар и да не се надяваше на чудо.
От тогава измина половин година. Тя съвсем забрави за своето желание. В средата на деня по електроната си поща Мина получи странно писмо. Там пишеше:
„Ще се съгласите ли да приемете подарък следващия петък в шест часа вечерта?“
„Вероятно е някаква грешка, – помисли си тя“.
Странно, но в писмото беше посочено нейното име и фамилия.
Тя се опита да си спомни, кой и какво ѝ беше обещал, но за нищо подобно не се сети.
Мина позвъни на посочения в края на писмото телефон. Отговори ѝ приятен мъжки глас.
– Услуги за доставяне на цветя.
– Извинете, но тук получих странно писмо по електроната си поща…..
– Един момент сега ще проверя…… да на ваше име има поръчка, щом не сте се обаждали не мога да ви кажа нищо по въпроса…
Мина съвсем не познаваше мъжът на телефона, но поговори с него близо час. С нея той разговаряше леко и непринудено. Към края на разговора Мина имаше чувство, че познава Станчо от хиляда години.
Така и не се разбра кой е дал поръчката, но Станчо обеща да звънне на другия ден след като изясни нещата.
Мина с нетърпение очакваше неговото обаждане. Когато ѝ звънна Станчо ѝ обясни:
– Съжалявам, наистина е станала някаква грешка.
Мина много се огорчи, защото разбираше, че това е последния ѝ разговор със Станчо.
На другия ден той отново и позвъни и тя много се зарадва.
– Извинете, не искам да се натрапвам, но вие много ми харесахте, не искате ли да се видим някъде?
Срещата им беше върховна. Те се разхождаха из парка, ядоха сладолед. Дори и дъжда не им попречи. Станчо я спечели със своето внимание и любезност.
От тогава не се разделяха, а вечерите прекарваха заедно. В средата на лятото сключиха брак и сега от година и половина живят щастливи изпълнени с любов и грижа един към друг.
В очакване на Новата година, тя си спомни за желанието, което бе написала на лисчето преди две години.
„Трябва само да вярвам, когато си пожелае следващата година, да ни се роди син или дъщеря – помисли си тя и се усмихна“.