Терминус (Terminus) е един от първите богове, измислени от римляните. Той е бил свещен покровител на границите, т.е. на разположените на тях камъни и стълбове.

Тези камъни се наричали „термини“ – „условия“ и скръбта била за тези, които се осмелявали да ги изкопават и преместват.

Просто да вземеш и да умреш, разгневявайки Терминус, било щастлива съдба.

Надписите на граничните камъни гласят, че ако преместиш камъка от мястото му, те очаква тежка и тъжна орис, ще умреш последен от семейството си.

Т.е.първо ще погребеш внуците си, децата си и т.н….

В църква влезе човек и поиска пари, щял да пътува. Дадоха му.

Беше зима. Вятърът пронизваше до костите. Човекът се задържа малко вътре, да се постопли. Той бе приклекнал и протегнал костеливите си ръце към огъня. Нахлупил бе смачкана и износена фуражка. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, трудно можеше да се познае възрастта му.

Мъжът огледа стенописите и каза:

– Тази картина за съда, за всички нас в живота ни е много близка. От детството си така живея. Баща ми и майка ми, брат ми, съучениците, всеки в своята зона … За това Бог за мен е като прокурор. И за всички, които познавам е така.

– А какво ще кажеш а вярата? Как може без нея да се живее?

– Вяра … Който и където да се намира за своята вяра не говори и аз няма да го направя. В токова …. по-добре е да не навлизам. Животът е вълчи, за каква вяра може да се говори.

– За някои хора грехът не е вина по Наказателния кодекс, а болест. Покайват се и излекуват се от греха. За тях Бог не е прокурор.

– Щом не е прокурор, значи е доктор. В болницата ще полежат, това е хубаво, значи си почиват. Лежиш, а времето минава. И при доктора трябва да знаеш кога да отидеш, но и той е началник. Така че избирай, кой е за теб Бог, прокурор или доктор, няма значение все за прокурора се работи …

– А какво ще кажеш за милостта? Нали Бог е любов?! Той обича грешника и му прощава така, без нищо…

– Без нищо … В животът дори и бълхата не скача без нищо, отче. Имало един човек, а къде ще се постави, винаги ще се намери място. А тези за „Бог любов“, които говорят, това е просто … романтика. Те не са седели сами и живота не познават.

Така си и поговориха край огъня двамата скитникът и свещеникът …

А после човекът си тръгна.

Видях пухкавата ѝ опашка от доста далече, а когато приближих до оградата, тя веднага се приближи до мен и докосна ръката ми с рижата си лапа.

Плени ме със своята красота. Най-много да бе на три-четири месеца.

Веднага я заведох у дома. Обиколи навсякъде, сякаш се страхуваше, е ще я затворя.

До сега не бях виждала такова красиво и съвършено създание. Още на следващия ден бях с нея на двора, а тя се умилкваше около краката ми.

Бях станала нейна стопанка. До момента съм имала няколко котки, но сега на новото място, на което се бях преместила бях останала без такова животинче.

Така се появи моето желано и очакване котенце….

Котките са много мили и нежни създания. Тяхното мъркане ме успокоява и отнема тъгата ми.

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.

Една вярваща жена била силно поразена от много скърби, които сякаш я бяха избрали за мишена.

В един прекрасен есенен ден минавала покрай едно лозе. Жената била изумена от занемарения му вид.

Много листа покривали лозата, но земята  била изоставена и всичко било обрасло с тръни, благодарение на което цялото място имало печален вид, пълно опустошение.

Докато жената стояла там се замислила, а Небесният Лозар ѝ прошепнал:

– Възлюбено чедо, ти си изумена от редицата изпитания в живота ти. Погледни това лозе и приеми поучение. Лозарят престава: да очиства и изрязва клоните; да прекопава земята и да събира  зрелите плодове, само тогава, когато нищо не очаква от лозето, поради студеното време. Състояние, свободно от страдание, е  равносилно на безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам?

Утешеното сърце възкликнало:

– Не.