Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Има моменти, когато са ни необходими сили, за да се въздържаме от думи и действия. Спокойствието е част от голяма вътрешна сила.

На най-злите и смъртоносни обвинения Исус Христос е отговарял с невъзмутимо мълчание, предизвиквайки изненада в съдиите и всички присъстващи.

На грубото отношение, на възмутителните обиди и подигравки, които могат да възмутят всяко човешко сърце, Той е отговарял без думи, а  е изявил само своето вътрешно спокойствие.

Тези, които несправедливо са осъдени и към тях са се отнесли лошо, знаят колко много сила трябва да имат, за да се въздържат от излишни думи, заради прославянето на Господа.

Апостол Павел е казал, че никакви обстоятелства няма да го накарат, да се откаже да изпълни Божията воля. Той не е търсел удобства в живота, а се е стремял да бъде верен на Христос и да получи одобрението Му.

За апостол Павел е било скъпо Божието дело, смятал го е за награда, а одобрението на Господа  – Небесното Царството.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

Крум пристигна. Асен се бе събудил от двадесет и осем часов мъртвешки сън.

– Слава на Бога, – извика хазайката на Крум, – най-сетне някой да дойде, да го види.

И тя задърпа Асен нагоре по стълбите.

– Приятели сме, но не много близки, – каза смутено Асен. – Явно на мен се е паднала честа да бдя край леглото му.

Хазайката въздъхна облекчено.

– Боях се, че ще си отиде като куче, без да има кой да се помоли за него, освен мен и жените в църквата. Изпратих съобщение до началника в службата му, но той като разбра, че е заразно болен, отказа да дойде.

– А вас не ви ли е страх? – попита Асен.

Тя поклати глава.

– И аз като вас смятам, че това е мой дълг. Ако Бог иска да умреш, ще умреш.

Асен кимна мрачно. Той свали палтото си и попита:

– Ще мога ли да разговарям с Крум?

Хазайката го въведе в стаята и предложи:

– Да ви донеса чай.

– Не, не е необходимо, – бързо отговори Асен.

Той седна на стола до леглото. Лицето му бе загрижено, а веждите му бяха вдигната разтревожено. Асен изчака да заглъхнат стъпките на хазайката и каза:

– Не е от най-веселите милосърдни сестри, но поне е всеотдайна.

Крум само кимна с глава. Даде знак на Асен, само леко да го привдигне на възглавницата. Изненадващо за мършавия си вид Асен подхвана Крум под мишниците и с лекота го изправи.

– Да дръпна ли пердетата? – попита Асен. – Тук е тъмно като в гробница.

Крум отпи от шишето до леглото малко вода и каза:

– Недей, очите ме болят, а и нямам нужда да те виждам, познавам те добре.

– Достатъчно добре ли? – засмя се Асен. – Като си помисля само странични обстоятелства са ни събирали заедно.

Възцари се мълчание.

– Едва вчера разбрах за тежкото ти състояние, – каза Асен. – Бях в заведението, когато чух, че някакъв самотник, се е разболял тежко и никой не идвал при него. Когато излизах попитах един от сервитьорите: „Кой толкова тежко се е разболял?“ И той ми каза твоето име. Направих се, че не те познавам…

Крум се изкашля, а после каза:

– И аз бих направил същото, все пак не сме много близки и ти не би могъл да поемеш някакъв ангажимент за мен, но все пак ти благодаря, че ме посети.

– Остави сега тези приказки, – намръщи се Асен. – кажи ми от какво имаш нужда и с какво мога да ти помогна. Кой знае, утре и аз мога да падна и ако няма никой край мен, ще си отида, ей така …..

Конете препускаха, но въпреки щипещия студ, те се чувстваха добре загърнати в  кожените завивки на шейната. Скоро навлязоха в гората. Снегът без да се скъпи, бе отрупал боровете и елите с прекрасна бяла премяна.

– Лекцията ви бе много добра, професор Василев, – каза Нина след дълго мълчание.

– Надявам се да е така, – каза скромно професорът. – Имах чувството, че повечето не разбраха нищо.

– Вие много точно и ясно обяснихте нещата, – каза Криси. – Това, че нямаше въпроси накрая, не означава, че не са ви разбрали.

Нина реши малко да разсее тягостното настроение:

– Като специалист по изкуствата, не мога да не ви попитам как Андреева успя …..

– Да покори аудиторията? – подсказа и Криси.

Мартин се засмя и изимитира  движенията на Андреева. Всички се засмяха на импровизираната шегата.

– Мисля си, че това е някаква магия, – каза след това Мартин. – Всички онемяхме и бяхме приковали поглед в нея.

– Науката и магията не са далече една от друга, Мартине, – каза Василев. – Това, което вчера сме смятали за проява на зло, днес е свойство на физиката. Небето, където древните хора са смятали, че се намират боговете е осеяно от планети и звезди, които се движат по много строги математически орбити. Но има неща, които хората извършват и не могат да бъдат разумно обяснени. Например, излекуване от смъртоносна болест, получаване на видение, възкресяване, … Най-добре е да внимаваме, когато отсъждаме кое какво е, а ако не сме сигурни по-добре да замълчим.

И всички млъкнаха. От двете страни дърветата се издигаха като тъмни сенки покрити с бяло покривало. Като се изключеха въздишките на голите клоните отрупани със сняг, до ушите достигаше само приглушеното потропване на копитата на конете.