Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!

Тутси са един от трите местни народа в Руанда и Бурунди в централна Африка, другите два са туа и хуту. 1994 г. се оказа много тежка за тях. В продължение на два месеца са били убити близо милион тутси от членовете на хуту.

По това време там работеше епископ Джефри със съпругата си, станали неволни свидетели на позорното избиване на съотечественици.

Един ден, когато бяха отминали тези кървави събития, епископът посъветва жена си:

– Сближи се с жените, чийто близки са били убити. Те имат нужда от намесата на Бог в живота им.

– Ти знаеш, че и мои близки бяха също убити, – отбеляза съпругата му. – Всичко, което мога да направя е само да викам от болка.

Тогава Джефри като мъдър водач и грижовен съпруг ѝ каза:

– Събери жените, плачи и викай заедно с тях.

Той знаеше, че мъката изпитана от жена му я бяха подготвили да поеме дял от болката на другите.

Църквата е Божието семейство. Това е място, където можеш да споделяш добро и лошо. За това ние трябва да се радваме с тези, които се радват и да плачем с онези, които скърбят. Изразът „един на друг“ разкрива нашата взаимозависимост.

Въпреки че дълбочината и мащабите на нашата болка може да бледнеят в сравнение с тези на засегнатите от геноцид, но тя е все пак лична и реална.

Поради това, което Бог ни е научил по време на болка и мъка, ние можем да помагаме, да обгръщаме и утешаваме наранените.

Царят вървеше по пътеката в дворцовия парк и тежко въздишаше. Чу го старият градинар. Погледна го съчувствено и го попита:

– Какво толкова ви е разтревожило, царю? Каква мъка е засенчила взора ви?

– Печален и подтиснат съм, защото в съдилищата няма мъдри, справедливи и безкористни хора.

Царят отново въздъхна и попита отчаяно:

– Защо умните, разсъдливите и прозорливи хора не желаят да бъдат в свитата ми? Защо не искат да идват при мен?

Старият градинар поклати глава и каза:

– Перлите и скъпоценните камъни нямат крака, но те не ви липсват. Имате ги, защото ги обичате. Питате защо мъдрите и начетени хора, въпреки че имат крака не идват при вас? Единствената причина е в това, че тези люде вие обичате по-малко от бижутата си.

Царят се разгневи:

– Ако мъдрите не искат да ми служат, ще мина и без тях. И без тях придворните са ми прекалено много.

Градинарят се усмихна и добави:

– Лебедите летят под облаците, тях ги държат крилете. Перата и пухът, които растат на гърдите и гърба им, не им върши никаква работа при полета. Такива са и придворните – пух, който пречи да летите нагоре, а мъдрите хора са крилата, които помагат на владетелят си да се извисява все повече и повече високо в небето. Само мъдрите хора могат да ви съдействат да управлявате, както трябва царството си.

Васил прекалено много се напрягаше. Ставаше рано и си лягаше късно. Изстискваше до край всеки час от дневната светлина.

Това го изтощаваше, за това нямаше време да обръща внимание на всичко около себе си. Беше сляп за природните красоти.

Какво предизвикваше всичко това? Как мислите дали тази прекалена заетост не е просто начин за скриване на много дълбоки рани?

Да, Васил нарочно гледаше да е постоянно заангажиран, за да не разсъждава върху нанесените му наранявания, които му причиняваха болка и страдание.

Той се страхуваше от тишината и се насилваше бързо и в срок да изпълни всяка задача, но животът под тиранията на неотложните задължения и отговорности заплашваше да унищожи самият него.

– Какво трябва да направя, за да не съсипвам живота си? – питаше се Васил.

А след това си отговаряше:

– Може би е нужно да включи моменти на спокойствие в забързаното ми ежедневие, за да мога да работи пълноценно. Трябва да си осигурявам по-често почивки.

Мъчителни мисли му пречеха да планира нещата, както трябва:

– Как мога да избегна болката и мъката, които са се притаили в сърцето ми? Как да ги преодолея?

След много размисъл Васил откри своя метод, отдалечаващ го от стреса и напрежението, на които се бе подложил.

Той притихваше в мълчание за малко време, вземаше списъка на задачите и ги полагаше пред Господа. В Божието присъствие Васил оставаше болките си и позволяваше на Бога да излекува дълбоките му рани.

Господ вижда, знае и чува, не се съмнявайте в това. Позволете Му да ви успокои чрез любовта Си. Нека той разпали нова надежда за бъдещето ви.