Израстнала съм далече от морето. Тогава морета и океани бях виждала само по телевизията и по филмите на големия екран.
Но когато отидох с родителите си за първи път до морето, бях много изненадана.
Бях виждала тази необятна шир на екрана, но това съвсем не може да се сравнява с това, което тогава видях със собствените си очи.
Това можем да кажем и за Божията любов. Тя превъзхожда нашето разбиране.
Ти не можеш да я опишеш, докато не я изпиташ сам.
В Божията любов присъства всезнанието, това е свойство характерно за Твореца „да е проницателен и всичко да знае“. Всезнанието принадлежи изключително на Бога.
Във всяка ситуация, във всяка моя мъка и болка съм уверена, че той знае как съм и как се чувствам. Той се грижи за мен, обича ме, разбира ме и пази Своя план за мен.
Каквото и да се случи в живота ти, през каквито и изпитания да преминаваш, които те тласкат към отчаяние, знай, че Божията любов към теб никога няма да отслабне.

Емил беше пребледнял и отслабнал. Дядо Мирон, който беше прехвърли 80-те, веднага забеляза това и разбра, че младежът се измъчваше от нещо.

– Емиле, – започна старецът, – човешката мъка прилича на рог. Ако не я споделиш със някого, тя расте навътре и наранява душата. Повяхнал си. Ако искаш разкрий мислите си пред мен. Ръцете ми са немощно, но главата ми може още трезво да разсъждава.

Емил за това и бе дошъл при дядо Мирон, затова разкри сърцето си пред него.

– Боли ме за народа ни, – каза младежът.

Старецът трепна, сърцето му се зарадва.

– Емиле, трогна душата ми, – каза дядо Мирон. – Страхувах се, че няма да има човек от рода ни толкова присърце да взима нещата. Дребни душици, жадни за власт и слава по-често се появяват на белия свят. Бог се е смилил над мен. Говори!

– Ако мислите ми бяха като вода в океан, отдавна да съм се удавил в тях, – каза младежът.  – Трябва да престана да мисля и да започна да действам.

– Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми, – подкани го добродушно старецът.

– Това е океан от човешки сълзи.

– Че аз вече 80 години гледам този океан, – помръкна погледа на старецът. – Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

– Мисля, че сами не можем да направим нищо. Океанът от народната мъка се простира  извън пределите … – и младежът протегна напред ръка, очертавайки безкрая. Различни езици, вери и навици, но на обикновените хора винаги им е зле. Може би ни е необходимо да се съюзим.

– А какво ще правим с палачите? – попита старецът. – Всеки сокол се смята за господар на своето гнездо. Прокълнатото, кърваво време ражда и кървави мисли. Винаги ли ще можеш да се съобразяваш с това кое е добро и кое лощо? Внимавай в това, което правиш да не те прокълне народа ти.

– А винаги ли народът е прав, когато проклина? – с тъга каза Емил.

– Животът не е толкова прост, – каза мъдро старецът, – че в него всичко да бъде само черно или бяло. Изживял съм вече доста години и пак много неща не разбирам ….

Двамата седяха и мълчаха. Мъка, болка, войни, глад и размирици царяха не на едно място. Хората разбирайки, че няма правда и правосъдие в този свят, уповаваха на Вечния Съдия…..

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Процеса на възпитание на родителите започва, когато това крехко създание наречено бебе се настани в тихият им дом.
Когато децата пораснат, мама и татко често се сблъскават с изобретателността им. Само за минута да отклониш погледа си от детето и ти няма да познаеш нито детето си, нито дома, в който живееш.
Знаете ли, това е нещо забележително! Главното събитие сега не е кацането на човек на Марс, а първите крачки на прохождащото детето.
Ако завариш детето се замесило се с брашното и обърнало всички съдове наоколо, навярно си „казваш“:
– Всичко каквото искаш ще ти дам, всякакви играчки, само не плачи!
Внимавайте децата те имитират в абсолютно всичко! Май ще трябва да забравиш някой „любими“ думи и да се заемеш със самовъзпитанието си.
Всеки от нас се смята за умен и добре образован, докато детето му не почне да му задава въпроси, които го поставят в задънена улица.
Детството е прекрасно нещо, не позволявайте болката и тъгата да оставят дълбоки рани в душата на детето.

Ръцете на Марта трепереха върху волана. Имаше нужда от още едно успокоително, но рискуваше да заспи на магистралата. В крайна сметка сегашното ѝ положение не беше нещо ново.

– Никога до сега не съм забременявала, – Марта нервно удряше по волана. – Винаги избирах труднодостъпни мъже. Целият ми живот ми е една поредица от необясними решения.

Тя много добре си спомняше, че двама терапевти бяха вдигнали ръце от нея. Те бяха се отчаяли от положението ѝ. Тя на пук на всичко успяваше да поддържа някакъе ритъм на живот си, въпреки самоунищожителното си поведение. Марта едва се крепеше на ръба, за да не рухне.

Сегашният ѝ терапевт бе жена. Връзката им се бе запазила, защото лекарката ѝ позволяваше да пропуска сеансите и да ѝ се обажда, когато има нужда. Марта имаше чувство, че това е единствения човек, който я разбира.

Трябваше да ѝ звънне. Терапевката ѝ не знаеше, че е бременна. Марта не ѝ бе казала и за паническите си пристъпи. С нея връзката ѝ се задържа четири години, но въпреки това на Марта ѝ бе трудно да иска помощ точно от нея.

– Депресията е слабост, а не заболяване, – обичаше да повтаря дядо ѝ. – Психиатрите са по-болни и от пациентите си.

Ако бе ходила като малка на терапевт, може би сега нямаше да има тези проблеми. Майка ѝ също не подкрепяше идеята за психотерапия:

– Помогнаха ли на баща ти, след като преживя онзи шок? А ми на сестра ми? Дори един от тези психотерапевти я прелъсти.

Марта си спомняше много ясно. Когато беше на двадесет и три години искаше да се самоубие. Тогава нито лекари, нито психолози можеха да овладеят променливите ѝ настроения. Не можаха да я освободят от кошмарите ѝ. Тя продължи да пие и да се хвърля безрасъдно в поредица от сексуални връзки.

Нощният пейзаж преминаваше от малки долини в хълмисти дъбови и борови гори. Марта долавяше плисъка на реката отляво. „Тече си на юг, – помисли си Марта, – както го е правела хилядолетия, нехаеща за човешката мъка“.

Искаше ѝ се да бъде силна, само заради детето, което носеше в утробата си. Няма значение, дали Стоян ще остане с нея.  Тя бе решила вече, че ще роди това дете и ще го отгледа.

Това беше живот и той трябваше да се запази. Може би това щеше да ѝ помогне да се пребори и със своите проблеми. До сега не се бе опълчвала, а се носеше по течението на живота. Време беше да се противопостави, тя знаеше, че ще трудно, но трябваше да победи, заради малкото, което растеше в нея.