Нима човек може да остане безразличен, когато някой до него се нуждае от помощ?

Наталия не можеше да се преструва, че не ги вижда и да подминава нуждаещите се. Тя съчувстваше на всеки, помагаше му според силите и възможностите си.

Един ден след работа Наталия се отби в търговския център. Погледа ѝ бе привлечен от млада жена с момиченце. Явно майката беше нервна и ядосана.

– Какво искаш? – кресна тя на детето.

– Искам да ям, – тихо каза момиченцето.

На няколко крачки от тях деца си купуваха сладкиши. В случая не ставаше въпрос за каприз. Момиченцето бе облечено с вехти дрешки и начина, по който поиска да яде, явно говореше, че наистина е гладно.

Майката се вбеси и бутна момиченцето.

– Ти ми съсипа целия живот, – крещеше тя на дъщеря си.

След това майката тръгна нанякъде и изчезна …

Момиченцето седна на една от  пейките и се разплака. Плачът му бе тих. От момиченцето извираше болка и мъка, говорещи красноречиво, колко лошо се бяха отнесли с него.

Наталия не посмя веднага да се намеси.

„Може би майка му скоро ще се върне“, – каза си тя, но докато кръстосваше из щандовете, не откъсваше поглед от детето.

Минаха 30 минути, а майката от никъде не се появи.

Наталия се приближи към момиченцето. Тя искаше да го успокои. Детето бе срамежливо и се страхуваше да разговаря с непознатата жена.

– Да извикам охраната да потърси майка ти, – предложи Наталия.

– Надейте, – каза детето, – не искам да ѝ причиняват зло…

– Но ….

– Моля ви, ….аз се казвам Милка и съм на 6 години.

Наталия си спомни, че детето искаше да яде, затова отиде и ѝ купи един сандвич.

– Хапни си, – каза Наталия.

Милка поклати глава и се дръпна назад. След дълги уговорки, гладът надделя и детето започна да се храни.

– А къде е баща ти? – попита Наталия.

– Той ни е напуснал отдавна, – каза тъжно Милка.

– А майка ти?

– Аз ѝ разбих живота и кариерата, – отговори момиченцето и наведе глава.

Наталия погледна изумена детето.

– Тя всеки ден ми повтаряше това, – каза Милка. – Искаше да се махна от главата ѝ. Казваше ми, че рано или късно ще ме приберат в някое сиропиталище…. Плачех и я молех да ми прости, само да не ме гони от къщи ….

Наталия прегърна момиченцето и го отведе у дома си. Поговори със със съпруга си и двамата приготвиха документите. Скоро след това осиновиха Милка.

Съседите подхвърляха зад гърба на Наталия:

– Защо ѝ е нужно чуждо дете, нали си има свои?

Наталия не съжаляваше, че е постъпила така. Тя чувстваше, че по този начин животът ѝ се изпълваше със смисъл.

В този жесток свят всеки от нас може да направи нещо добро. Ако смятате, че никой не се нуждае от вашата помощ, вгледайте се по-внимателно…

Какво да кажем за случилите се терористични актове на много места по земята? Можем само да плачем и да се молим.

Ние живеем в свят, където всяка наша дума и постъпка се отразява на всичко около нас.

Всяка война започва с „безобидните“ дрязгите в блока, където живеем, но на нас това не ни прави впечатление.

Ние също създаваме конфликти, макар и малки, микроскопични, но ужасни и жестоки. Това става, когато отмъщаваме един на друг, сеем омраза един спрямо друг, …..

Ние не забелязваме тези „терористични актове“, защото те имат много по-малки размери, но подобни създаваме почти всеки ден. Оскърбяваме, обиждаме, сипем проклятия и желаем нашия „враг“ да умре.

Но ние не обръщаме внимание на тези случай, докато те не достигнат до катастрофални размери.

За съжаление престъпленията и нещастията са станали нещо обикновено в ежедневието ни.

Бог обича всички хора. За това се и бави, за да се покаят всички, да се поправят, така че да станем едно с Него.

Ще дойде време, когато Бог ще унищожи всяко зло, но това ще бъде края. Божията благодат действа навсякъде и във всеки. Хората, който я приемат, ще имат вечно блаженство, а тези, за който тя е нежелана, се обричат на вечна мъка.

Не терористи, а Страшният съд чака всеки от нас. Готови ли сме за него?

Връщайки се към смъртта на хората в Брюксел, ще кажа, че такива събития ни напомнят, че и ние сме смъртни и можем да умрем неочаквано. За това трябва да се приготвим още сега за срещата си с Бога. Нека да използваме по най-добрият начин времето, което ни е дадено за покаяние и поправление.

А за убийците и тези, които са загубили близките си в тези кървави събития нека се молим.

Дълго време Лидия се опитваше да убеди съседката си да отиде с нея на църква. И всеки път удряше на камък.

– Защо да ходя на църква? – питаше съседката ѝ Невена. – Имам си всичко в живота. Е, когато се освободя или може би когато се пенсионирам,… ще отида някой ден.

Лидия много съжаляваше за отказите ѝ.

Невена беше прекрасен човек, добра и отзивчива. Работеше на две места, но за себе се харчеше само за най-необходимото. Всичко даваше на децата и внуците си, на тези който живеят много по-зле от нея, многочислени далечни роднини, съседи. Не подминаваше беден човек на улицата. Споделяше всичко с чужди съвсем непознати хора.

Но Невена нямаше желание да престъпи прага на църквата, за да се спаси.

Лидия много пъти ѝ обясняваше, че това е важно, опитваше се да ѝ даде духовни книги, да прочете за Исус Христос и какво е направил Той за хората. Молеше се за нея, но усилията ѝ бяха напразни.

Един ден Невена сподели с Лидия:

– Да знаеш само колко много обичам внуците си. Всяка седмица с нетърпение очаквам да ги види. Намирам си някакъв предлог и понякога сама отивам при тях. Истината е, че всеки път за мен това става все по-трудно, след година едва ще мога да се добирам до тях.

– Ами ако внуците ти не ги доведат тази събота? – попита Лидия.

– О, – размаха ръце Невена, – веднъж зетя и дъщерята заедно с децата отидоха на почивка за две седмици, едва дочаках завръщането им.

– А ако заминат на работа в чужбина, да кажем за година, две?

– Няма да мога да го преживея! Ще умра от мъка! – призна Невена.

– И аз се чувствам така, – каза Лидия. – Страхувам се от мисълта, че във вечността ще бъда без Бога. И там, след живота ми на земята, не ми се иска да бъда без Него….Ще бъде такава мъка, каквато тук човек не може да си представя дори.

И Лидия си тръгна.

Странно, но днес Невена дълго гледа след нея замислено. Тя вече не се вълнуваше и не се радваше на внуците си, които весело играеха на пясъка в градината.

Нещо се бе пробудило в нея … и тя закопня за Този, Който бе отхвърляла толкова много пъти.

Александър и Мая седяха на пейката. Сашо бе забелязал, че Мая е тъжна и ѝ предложи да се поразходят, но от ходенето им нищо не излезе.

Мая беше вглъбена в мрачните си мисли и постояно мълчеше. На опитите на Сашо да поговори с нея, тя отговаряше едносрично и отново млъкваше.

Двамата бяха на 18 години и учеха в един и същи клас. Сашо отдавна харесваше Мая, но не смееше да ѝ каже. Когато я видеше тъжна се стараеше да я разсее и развесели.

Накрая Сашо не издържа и каза:

– Мая не мога да те гледам такава посърнала. На мен съвсем не ми е безразлично, как се чувстваш. Искам да си щастлива и да се усмихваш.

Мая въздъхна дълбоко, очите ѝ се премрежиха от сълзи, а думите ѝ потекоха, като голяма река изпълнена с болка и мъка:

– Случайно научих, че баща ми изневерява на майка ми.

Сашо я погледна съчувствено, неговите родители се бяха развели, когато той беше на 10 години. Тогава много тежко го преживя.

– Ако кажа на мама, те ще се разделят, – Мая безпомощно погледна към Сашо. – Какво да правя?

Александър само вдигна рамене, той знаеше, че случаят е безнадежден и обречен на провал.

– Знам, че мъжете понякога изневеряват на жените си …., – Мая едва не се разплака, – но когато става въпрос за майка ми и баща ми, ……това ще нарани мама. А тя е толкова грижовна.

– Майка ми също не можа да го понесе, – сподели Сашо, – дълго след развода я чувах да плаче в спалнята.

– Моят баща е красив мъж – каза Мая – и жените се заглеждат по него.

– Ако само се заглеждат по него, – каза Сашо, – в това няма нищо лошо.

– Скоро, съвсем случайно чух баща ми да си уговаря среща с някоя си Камелия.

– Но това може да е било свързано с работата му, – каза Александър. – Някаква делова среща.

– Ако беше бизнес среща, – ядосано смръщи вежди Мая, – защо ще я нарича „зайче“ и „душичко“?

Сашо не можа да възрази с нищо на това.

– Мисля, че баща ми отдавна изневерява на майка ми, – каза настървено Мая. – Мама цял месец беше в болницата, той е посещаваше там, но вечер се прибираше след полунощ „от работа“.

Мая започна да чертае с обувката си линии пред пейката.

– Съжалявам мама и ненавиждам баща ми за неговото предателство. Ако ѝ кажа, двамата ще се разведат, но ако премълча трудно ще мога да възприема баща си като достоен човек и идеал за мъж. Какво да правя?

Сашо разбираше положението, но не можеше да ѝ даде никакъв съвет.

– Страхувам се, – продължи да излива болката си Мая, – че мама ако узнае за изневярата на баща ми, ще заприлича окончателно на старица. Тя така и не се оправи след операцията.

Мая се разплака. Сашо сложи ръка на рамото ѝ и тихо каза:

– Мая, ти не можеш да им помогнеш, ако сами не се разберат. Каквото и да правиш, всичко зависи от тях двамата. Доколко могат да си простят и да започнат всичко отново без съмнения един спрямо друг.

– Съвсем нищо ли? – Мая го погледна отчаяно в очите.

– Да, – въздъхна тежко Сашо. – Но трябва да внимаваме ние, да не правим така утре, когато имаме свое семейство, дом и деца.

Щастливите събития могат да предизвикат сърдечно-съдови заболявания, известни като синдром такоцубо или кардиомиопатия такоцубо. Той се нарича още и „синдром на разбитото сърце“.

Синдромът такоцубо се характеризира с внезапни временно отслабване на сърдечния мускул, което води до изменение на лявата камера на сърцето, така че се разширяват нейните стени, но отвора към нея си остава тесен.

Тази форма прилича на капан за октопод, от където идва и името на синдрома.

Това рядко заболяване за първи път е било описано през 1990 г. То възниква след период на тежък емоционален стрес и може да доведе до инфаркт или смърт.

Новите изследвания са показали, че при някои пациенти синдромът такоцубо се развива след ярки радостни преживявания. Такива са се оказали от порядъка на 4 %.

Средната възраст на пациенти с разбити сърца от мъка е 65 години, а от радостни събития – 71 години.