Беше есента на 2003 година. Брайян служеше във едно военно поделение в Багдад, столицата на Ирак.

Той заедно със своя отряд бе постоянно уличен патрул. Целта бе да се защитят кварталите и да се изгради мир.

– Това е неблагодарна работа, – негодуваше Робърт, който бе от отряда на Брайян.

– Напълно безплодно назначение, – съгласяваше се Реймънд, техен верен приятел.

Браян често въздишаше и неведнъж се замисляше за положението, в което бяха поставени. Той бе забелязал, че не само отряда му, но и останалите военнослужещи ежедневно се бореха с проявите на нисък морал.

Но един ден нещо се промени. Бяха се натъкнали на вярващи, които провеждаха своята църковна служба.

Мястото бе изпълнено с арабско говорещи коптски християни. Вярващите не изпитаха страх, когато видяха въоръжените мъже да нахлуват в помещението.

Сред тях се изправи един възрастен мъж и ги покани:

– Елата да вземете Господна вечеря с нас.

Така се случи, че тази част от войниците, които откриха коптите бяха посещавали църква, затова не отказаха на поканата.

След като си тръгнаха Брайян отбеляза:

– Честването на Господната вечеря и напомнянето за жертвата на Исус за нашите грехове, беше най-важният строител на мостове и разрушител на стените, които бихме могли да преживеем.

– Да, – съгласи се Реймънд, – строител на полуразрушени и изоставени мостове и стени, които сами сме си изградили по една или друга причина, отделящи ни от Спасителят.

Те бяха „се отдалечили“ от Него, но тази среща ги приближи към Христовия кръст и те бяха отново радостни и щастливи на едно тягостно и мрачно място.

Повечето хора са щастливи, когато отслабнат, получат много пари, намерят половинката си или открият съдбата си. Но това е един широк път към щастието, съпътствано от доста крехка радост. Когато духнат ветрове настъпват разочарования и се появяват неудовлетворени очаквания.

Има и друга възможност. Тя не изисква кредитна карта, заем или неочакван късмет. Възрастта и етническата принадлежност не са фактори за отваряне на неочакваната врата към радостта.

Исус е пътят към трайното щастие. Той създава надеждна радост през всеки сезон от живота.

Имаше семеен празник у Петрови не се събираха много хора. И днес не бе по-различно.

По време на тържеството, някой спомена за Божествената намеса в живота на всеки човек. Присъстващите един по един започнаха да свидетелстват за чудесата, които Бог бе направил за тях.

Но не всички бяха на едно мнение относно Господа. На тази среща присъстваше и доктор Стоянов, уважаван специалист в професията, който бе помогнал на много хора да възстановят здравето си.

Той слушаше какво говорят другите с досада, накрая не издържа и измърмори под носа си:

– Набожни брътвежи – и нервно се поклати на стола си.

Останалите притихнаха. Докторът потупа самодоволно корема си и каза:

– Това тук е моя бог. Него виждам, на него служа и се чувствам много добре. Всичко останало са глупости. Какви са тия приказки от вас?

След тези думи  настъпи тягостна тишина. Някои от гостите се възмутиха и си тръгнаха.

– Бог няма да остави така тези думи, – каза дребен мъж, който последва множеството навън.

Минаха няколко седмици и се чу, че докторът се е разболял.

– Яденето и пиенето вече не са му така вкусни, – сподели един комшия на Петрови.

– Видях го вчера, – отбеляза леля Мара, която живееше в същия вход. – Много е отслабнал.

– Чух го да се оплаква, че стомахът му започнал да отказва всякаква храна, – добави студентът, който живееше на третия етаж.

След месец се говореше усилено:

– Докторът има рак на стомаха.

Стоянов почина в страшни мъки.

Бог не винаги отговаря за безсъвестните думи на грешните човеци. Но ще дойде и Съдът, тогава с какво ще оправдаете своите грехове? Може ли някой да избегне справедливата присъда на Бога?

На Сашо Ников му предстоеше полет с самолет. Така се случи, че до него бе седнал един мюсюлманин.

Когато мъжът до Сашо разбра, че той е християни заяви:

– Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк, а вие имате три бога.

Сашо се помоли на ум: „Господи, помогни ми да обясня на този човек, че Ти си един Бог в три лица. Нека познае Истината и стане свободен от заблужденията си“.

– Извинявайте, но как се казвате, – учтиво попита Сашо.

– Самуил, – отговори мюсюлманина и добави. – Аз съм от Дамаск, столицата на Сирия.

– А какви наследници имаш? – попита го Сашо.

– Имам осем внука и трима сина, – с гордост заяви Самуил.

– А баща ти жив ли е? – поинтересува се Сашо.

– О, той е много стар, но все още работи, доста е силен и як за годините си.

– И какво излиза? – хитро подхвана Сашо. – Ти си син на своя баща, баща на синовете си и дядо на внуците си.

– Да, така е, – потвърди мюсюлманина.

– Това означава, че си син, баща и дядо едновременно, но си само една личност.

Самуил млъкна озадачен.

– Така и нашият Бог е в три лица, – обясни Сашо. – Бог Отец е създал Вселената, дал е началото на всичко. Христос дойде на света, за да умре вместо грешниците, така, че всеки повярвал в това да има вечен живот. А Светият Дух пребивава на земята за да ни учи и наставлява.

Самуил разбра бързо всичко. Той благодари на Сашо за това, което му бе разкрил. До края на полета Исус стана негов Господ и Спасител.

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Всички познаваха Никита и знаеха какъв бе. Един ден той напусна селото си и отиде в планината с един единствен копнеж:

– Ще изкореня всичките си желания в душата си, с изключение на стремежа ми да се посветя на Бога и да вляза в Небесното царство.

Никита прекара няколко години в пост и молитва, посвещавайки се на Бога.

Когато се върна в селото, всички селяни се удивиха на неговата святост. И всички го почитаха като истински Божи човек.

В това село живееше мъж на име Михей. Той завидя на Никита. Един ден заяви на съселяните си:

– Какво толкова величаете Никита?! И аз мога да стана като него.

И Михей се оттегли сам в планината. Дълго пости, но това доведе само до изтощение на тялото му.

Един месец по-късно Михей се завърна обезсърчен и отчаян.

Селяните го попитаха:

– Е, какво стана с теб?

– Защо се завърна толкова бързо?

– Какво прави през цялото това време, докато бе сам там в планината?

– Убивах, крадях, лъгах, клеветях хората, превъзнасях се, прелюбодействах, подпалвах къщи ….., – отговори тъжно Михей.

– Как си могъл да извършиш всичко това? Нали бе съвсем сам? – изненадаха се съселяните му.

– Да, телом бях изолиран и откъснат, – призна Михей, – но душата ми бе сред хората. И това, което не можех да направя с ръцете, краката, езика и тялото си, го вършех в мислите си