Ерусалим беше препълнен с поклоници, дошли от всички краища на Римската империя.

Изведнъж вниманието на народа бе привлечено от група галиеляни, обхванати от вдъхновение. Те се обръщаха към народа със странни речи.

– Остави ги те са пияни, – викаше някой от тълпата.

– Невероятно, – възкликна друг от събралите се, – тези хора са от Галилея, но това което говорят се разбира и тези, които не знаят арамейското наречие.

Тогава излезе напред Петър, ученик на Исус и каза:

– Дойде време да се изпълни пророчеството за Духа Божий, койтотрябваше да дойде въру всички вярващи. Израилтяни, послушайте тия думи: Исуса Назарянина, мъж засвидетелствуван между вас от Бога чрез мощни дела, чудеса и знамения, които Бог извърши чрез Него посред вас, както сами вие знаете, Него предаден според определената Божия воля и предузнание, вие разпнахте и убихте чрез ръката на беззаконници; Когото Бог възкреси, като развърза болките на смъртта, понеже не беше възможно да бъде държан Той от нея. Тогова Исуса Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате. И тъй, нека знае добре целият Израилев дом, че Тогова Исуса, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник.

Като чуха това, хората ужилени в сърцата си, рекоха на Петра и на другите апостоли:

– Какво да сторим, братя?

А Петър им каза:

– Покайте се, и всеки от вас нека се кръсти в името Исус Христово за прощение на греховете ви и ще приемете тоя дар, Светия Дух. Защото на вас е обещанието и на чадата ви, и на всички далечни, колкото Господ, нашият Бог, ще призове при себе Си.

Силата на думите на Петър с нищо не можеше да се сравни. В същия ден, хиляди евреи се кръстиха в името на Исус …

Това бе обикновена фабрика за производство на паста за зъби, но имаха голям проблем. В края на конвейра излизаха празни тубички.

Директорът осъзнавайки важноста на въпроса събра началниците на цеховете. Дълго умуваха.

– Конструкторския отдел е много натоварен, не можем да му възложим да решава и този проблем, – констатира някой от инженерите.

– Да привлечем тогава друга инженерна компания, – обади се друг.

– Но това е много дълъг процес, – възропта един не много млад ръководител. – Първо трябва да се предвиди бюджет. Следва предложение за сключване на контрактът, – мъжът сви още един от пръстите си на ръката, – привличане на независима трета фирма като изпълнител и т.н. Това са шест месеца разтакаване най-малко, да не говорим за похарчените средства.

– Някой има ли някакво конкретно решение по въпроса, – гласът на директорът звучеше отчаяно и потиснато.

Нерешително и плахо напред пристъпи млад инженер, той скоро бе постъпил във фабриката:

– Да вземем високо технологична везна. Тубичките една по една ще минават през нея. Щом теглото на някоя от тях се окаже по-малко, ще се включва сирена и работник, ще отива до накрая на лентата, за да я отстранява.

Все пак  това бе някакво решение и ръководителите си тръгнаха успокоени. Много скоро след поставянето на везната, вече нямаше толкова много празни тубички и оплакванията на клиентите намаляха.

След известно време изненадващо защо и директорът не знаеше, но вече нямаше брак, а оплакванията бяха секнали.

– Отчетът може да не е верен, – каза на себе си директорът и реши лично да се увери какво става.

Когато директорът влезе в цеха, забеляза, че няколко метра преди везната е пуснат най-обикновен вентилатор за 30 лева, който издухваше празните тубички в кошница.
Когато ръководителят на цеха го видя бързо дотича:

– А, това ли? – махна с ръка към вентилатора. – На един от работниците му омръзна постоянно да тича до края на лентата, когато свирнеше сирената, за да маха празните тубички.

– Какво просто решение, – засмял се директорът. – Човек, който не познава целия технологичен процес е успял да види и внедри нещо съвсем просто. Трябва да поощрим работникът за далновидността му. Това е един добър урок за нас. При всяка възможност трябва да мислим по-простичко, независимо от това колко голям ни изглежда проблема.

Един млад мъж водел недобър начин на живот и натрупал много дългове. За да изплати дълговете си и да продължи да живее разгуления си живот, той започнал да присвоява от мястото, където работел, чужди пари.
Така той потъвал все по-надолу и по-надолу. Сумите, които откраднал достигнали такива размери, че той повече не можел да вземе от там. Всеки ден живеел под заплаха, че ще бъде уличен като крадец. Завладяло го отчаяние.
Един ден напуснал дома, родителите си и решил да се самоубие.
Пътят му минавал край една църква, в която по това време се провеждало богослужение.
Свещеникът четял: „Обаче, ето, отивам напред, но няма Го, и назад, но не Го виждам. Наляво, но не мога да Го видя; Крие се надясно, и Го не виждам“.
Изведнъж свещеникът спрял четенето и възкликнал:
– Йов, защо не погледнеш нагоре?!
Тези думи дълбоко се врязали в сърцето на младежа. Той също така не виждал никакъв изход, нито напред, нито назад, нито надясно, нито наляво и изглеждало, че за него имало само един начин да се отърве от всичко, като се самоубие.
Но сега той вдигнал очите си нагоре към Бога и Неговата благодат. Когато никаква човешка намеса вече не може да помогне, единствено само това можело да го спаси.
Думите, казани от свещеникът, се превърнали в повратна точка в живота на младия човек. Той намерил своя Спасител Исус Христос и получи прощение на греховете си. Тогава Бог да му помогнал да се измъкне и от заплетената финансова ситуация.

Денят едва бе започнал. Слънцето се бе издигнало, но лъчите му още не жареха силно. Подухваше лек ветрец.

Художникът седна на страни и видя една група деца, които строяха импровизирани кули край реката.

– Деца, – извика им той, когато те бяха вече привикнали с неговото присъствие, – постойте така, не се движете. Всеки, който стои неподвижен за пет минути ще му дам двадесет стотинки.

Момичетата веднага разбраха и замръзнаха на местата си. Художникът започна с молива си да скицира, улавяйки характерите им, движенията и малките им фигури.
Някаква жена дойде и се загледа в заниманието му. След нея дойде друга жена и нещо прошепна ма момичетата, а на висок глас започна да ругае.

– Какво сте застанали там? Нима сте слепи? Това е самият дявол, той ще ви омагьоса …. Ще видите утре какво ще стане с вас ….

Момичетата запищяха, хвърлиха монетите, който им бе дал хубожникът и побягнаха.

След малко от селото пристигнаха около десетина мъже, настроени войнствено. Оказа се, че жените им бяха казали:

– До реката е застанал млад магьосник. Той пренася образите на децата на лист хартия, за да може после да ги отведе със себе си в тъмното царство.

Тълпата се успокои, когато художникът извади подпечатан документ. Лошото беше, че никой от мъжете не можа да разчете написаното на документа, за това изпратиха за даскала, единствения по-просветен човек на това място.

Когато дойде, мъжът хвърли един поглед на документа и го прочете набързо на глас, но мъжете наоколо нищо не разбраха.

– Какъв е този печат? – тикали мъжете пръстите си в документа, като го сочеха на учителя.

– Това е печата на Художественото училище в столицата.

Ефектът от думите му надмина всички очаквания. Тълпата замря,  дръпна се назад и започна да се разпръсква.

Всичко завърши мирно и тихо. За малко тези груби и яки мъже щяха да натупат „магьосника“ и то не на шега.

След това художникът можеше свободно да рисува по тези места цели две седмици.

Бащата на Валентин носеше съндъчето с инструментите си. Когато застана близо до вратата изведнъж залитна към ъгъла на стаята.
Там стоеше прекрасна ваза. Майката на Валентин много я обичаше и никога не я оставаше празна. Такава трудно може сега да се намери по магазините, беше я открила в старата къща на родителите си.
„Полетът“ на мъжа към вазата я залюля. Бащата на Валентин протегна ръка, за да я задържи, но не стигна до нея.
Чу се неприятен звън и хиляди парчета се разпиляха на пода.
Майката и бабата на Валентин веднага подадоха глави на вратата, а като видяха какво е станало и двете се намръщиха.
Мъжът се взе в ръце, погледна двете жени в очите и тихо каза:
– Простете, – и безпомощно вдигна ръце.
Майката на Валентин замълча, а после се усмихна и каза:
– Няма нищо, ще купим друга. Може и по-хубава да намерим ….
Валентин, който присъстваше на инцидента, гледаше смаяно родителите си.
– „Простете“! – повтори на себе си момчето. – Една единствена дума и нямаше кавги и сълзи. Навярно в нея има нещо специално. Чудна дума, направо вълшебна.