Всяка страна си има своите национални особености в кухнята.Някои необикновени ястия в света са доста екзотични, дори шокиращи.

Освен това съществуват необичайни ястия в постоянното меню на  много хора.

Например, Югоизточна Азия и на Филипините ядат ястие балут.
Това е патешко яйце с наполовина оформено в него пиленце, което има вече хрущял, клюн, дори и оперение.

Смята се , че такава храна благоприятно влияе на мъжете, по-точно на тяхната потентност.

Това необичайно ястие се яде сурово, печено или със соев сос. Вкусът му напомня варен говежди черен дроб. Обикновено се консумира с подправки.

Нова година скоро щеше да настъпи, но Огнян изобщо не се радваше. И на какво да се радва? Той толкова се надяваше да прекара този празник с Ана….

Преди осем месеца те се засякоха в Интернет. Огнян беше много зает със своя бизнес и нямаше време за традиционни срещи и ухажвания. В началото бе радостен, че виртуално може да общува с такова весело и интересно момиче. Това с нищо не го обвързваше, но времето минаваше и Огнян не забеляза, как Ана му стана много скъпа.

Разговорите им в мрежата изпълваха Олег с радостни чувства. Ана имаше невероятната способност, даже от разстояние, да отвлече вниманието на Огнян от проблемите му, дори да го накара да се смее.

С нея той се чувстваше спокоен, като с много близък човек. Огнян непрекъснато мислеше за нея и накрая разбра, че се е влюбил.

С всеки изминат ден желанието му да я види нарастваше, но това не се оказа много лесно, въпреки е и двамата живееха в един и същ град.

Ана категорично му отказваше среща:

– Не се познаваме много добре, за да преминем към следващия етап на нашите отношения.

Но Огнян не отстъпваше и настояваше да се срещнат. Тогава тя му призна:

– След мъчителната раздяла с мъжа, който ми измени, все още не съм готова да започна нова връзка.

– Добре, – каза Огнян, напълно разбирайки я, – ще те чакам, докато сама решиш, че е време да се видим.

Те продължиха да си пишат по Интернет, след това се добавиха и телефонните разговори. Нежният глас на Ана караше сърцето на Огнян по-бързо да бие.

Преди една седмица в поредния разговор той не издържа и направо ѝ каза:

– Ана, тази Нова година искам да се срещна с теб. Не е ли достатъчно времето, през което се кри от мен? Нека да празнуваме този празник заедно. Не ми отказвай, много те моля.

Огнян със затаен дъх очакваше отговора ѝ. „Ако тя се съгласи, – помисли си той, – ще бъдем заедно до края на живота си“.

– Добре, – след дълго колебание каза Ана.

Огнян ликуваше, радостта му нямаше край. И трескаво се зае да изпълни всички подробности свързани с празника.

На 31 декември всичко беше готово. Огнян изпълни целия си апартамент с бели и червени рози. Хладилникът бе натъпкан с деликатеси. А в ъгъла ярко осветена от мигащи лампички стоеше накичена с играчки елха.

И най-важното в джоба на панталона му лежеше подаръка за Ана, малка кадифена кутийка. Вътре имаше златна верижка с ангелче, чийто крила бяха посипани с диамантен прашец.

Огнян се надяваше подаръка да ѝ хареса. Оставаше само да дойде поръчаната от ресторанта топла храна.

Изведнъж  се чу звънец. Огнян изтича до вратата, защото предполагаше, че поръчката от ресторанта е дошла, но звънеше неговия телефон.

Гласът на Ана бе разстроен и звучеше виновно:

– Така се случи … Извинявай, но няма да мога да дойда. Тази жена , която трябваше да ме смени се е разболяла и аз трябва да поема нейното дежурство. Съжалявам много, но нищо не мога да направя. Не го преживявай толкова тежко, ще се видим утре сутринта. Честита Нова година!

Празник няма да има. Огнян отчаяно гледаше прозореца. Снегът бе затрупал всичко наоколо. И колко му се радваше тогава Огнян, като някое малко момченце.

Той си представяше как с Ана разгорещени от шампанското ще излязат на този пухкав сняг и весело ще се замерят със снежни топки. Но това вече няма да се случи.

Огнян дълго се разхождаше в празния си апартамент, чувстваше се като изгубен. Сега цветята разпръснати навсякъде му навяхваха чувство за погребение. А той очакваше весел празник, който да сложи начало на новия му живот.
Огнян незаинтересовано се втренчи в телевизора, отвори шампанското и изпрати старата година.

1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Сплетните и клюките са най-древния вид устно творчество, което днес наричаме модерно повествование, т.е.съчиняване и разказване на истории.

Човек е така устроен, че за него е жизнено важно да узнае нещо за другите, да каже нещо за себе си, да привлече вниманието на околните, за да се почувства значим.

Дори и необщителността е начин да предизвикаш внимание у другите и да се откроиш между хората.

Да бъдеш особен и важен, е нашият най-голям двигател във всичко, което правим в живота си.

Нужно е тази мощна енергия да се насочи в по-спокойно и мирно русло. В противен случай може да се стигне до нежелани резултати, както в една от древните притчи.

По време на разцвета на Древна Гърция в един от храмовете се случило нещо ужасно. Една нощ някой бил разбил статуята на Зевс. Всички жители били объркани, те се страхували от отмъщението на Боговете.

Градските глашатаи призовавали по площадите престъпникът да се яви незабавно пред лицето на старейшините, за да понесе справедливо наказание.

Престъпникът изобщо нямал намерение да се показва. След една седмица била осквернена още една статуя. Появило се предположение, че извършителят е луд.

Поставили стражи в храма и накрая осквернителят на статуите бил хванат.

Попитали го:

– Знаеш ли какво те чака?

– Да, – весело отвърнал мъжът. – Смърт.

– Нима не се страхуваш да умреш?

– Страхувам се.

– Тогава защо направи всичко това, щом си знаел, че те очаква смърт?

Човекът дълбоко въздъхнал и казал:

– Аз съм никой. Цял живот съм бил незабележим. Нищо не съм направил, за да се отлича от другите, защото не знаех какво мога да направя. Исках да направя нещо, чрез което хората да ме забележат и да ме запомнят.

Той замълчал малко, а след това добавил:

– Истински умира този, който е забравен. Смъртта за мен е приемливо заплащане за такова безсмъртие.

И днес всеки се стреми да извърши нещо забележимо.

Всеки човек има някакви творчески способности. А творчеството е най-подходящия начин да станеш значим за себе си и другите.

За това позволете на тези ваши способности да се реализират.

Всички сме чували, че в Италия преди Нова година почитат древен обичай, който е много печеливш за търговците. Изхвърлят всички стари вещи, дори дивани и тоалетни чинии.

Тази легенда е само за туристите.

В действителност италианците са толкова влюбени във външният вид на своя Санта Клаус – Бабо Натале, че в нощта срещу Нова година се обличат в червено. Дори и бельото им е в червено. Не си мислете, че мъжете правят изключение.

Така че, ако срещнете в новогодишната нощ по улиците на Палермо полицай с червени чорапи, това не е чудо, а по-скоро известие за добър късмет през Новата година.