Динка бе получила от баба си пръстен. Още като го видя, веднага го хареса. Той бе семейна ценност, която се предаваше от майка на дъщеря, но баба ѝ пожела направо да го даде на нея.

Един зимен ден навън бе много студено.

Пръстенът, който Динка не сваляше от ръката си, изведнъж се спука и се разпадна.

– Какво му стана, – с болка извика Динка.

Тя бързо отиде до близката бижутерска работилница и помоли:

– Поправете го, той е много скъп за мен.

– Момиче, златото, от което е направен този пръстен съдържа голямо количество примеси, за това се е разпаднал в студа, – обясни бижутерът.

За пръстена нямаше никакъв начин да бъде възстановен. Колко жалко!

Връщайки се у дома Динка започна да разсъждава на глас:

– Така става и с нас. Когато допускаме нещо нечисто в себе си, ставаме заядливи и се дразним от най-малкото нещо.

Тя въздъхна дълбоко и продължи да развива мисълта си по въпроса:

– А тази нечистота има сила да разрушава душата и негативно да влияе върху мотивите на поведение. Не трябва да позволяваме на тази смесица от мърморене, оплаквания и възмущение да изпълват сърцата ни. Ако непрекъснато мрънкаме и се оплакваме, рискуваме да станем носители на недоволство, което засяга нас и живота на хората наоколо. А в противен случай …

Динка се завъртя около себе си, усмихна се и добави:

– В сърцето ни няма място за недоволство и мрънкане. Именно като не допускаме тези примеси в себе си, започваме да светим в мрака на този паднал свят.

Ние можем да излъчваме светлина, която принадлежи на Спасителя в нас.

Той беше съвършен Художник. Първо го носеше само в съзнанието Си, но дойде време и създаде шедьовъра си.

Това бе картината на благодатта, която Неговия възлюбен Син щеше да пресъздаде с Живота Си.

Да се върнем малко по-назад.

Преди да спре дъхът ни пред блясъка на творението, Той направи план за съвършеното Си общение с хората.

Изведнъж се появиха нежелани нюанси върху пейзажа.

Дълбоки и тъмни сенки. Те бяха резултат от бунтовния избор на човека да живее независимо от Неговата благодат. Тези краски помрачиха делото Му.

Цялото творение бе обгърнато в мрак.

Ами сега? Как ще постъпи Създателят?

Ще изкупи ли Своя шедьовър?

Какво би могло да спаси жалките портрети, в които бе вдъхнал жизнено дихание?

Художникът заплака.

Потопи четката си в аленото и написа върху грубото дърво:

– Обичам те!

Закачи го в небето, за да може всеки да го прочете.

Това послание бе с определена цел: Да върне цвета на живота ни и да прогони тъмнината от нашите сърца.

Нека красотата край нас напомня за Неговата загриженост относно всеки детайл от живота ни и жертвената Му любов към всеки един от нас.

Робството много им тежеше. Народът пъшкаше под тежкия ярем на мрака.

Разказваха, че ще дойде Спасител, Който ще ги огрее със светлината Си.

Но какво те очакваха в действителност?

– Този, Който ще дойде ще повиши стандарта на живота, – говореха едни.

– Ще има много привилегии, но без отговорности, – твърдяха други.

– Той ще възстанови световната ни власт до такава степен, каквато са я имали предците ни, – пъчеха се трети.

– О, Той ще посрещне всички наши физически, материални и емоционални нужди, – потриваха самодоволно ръце някои.

– Ще бъде славен, ще установи световен мир, просперитет и ще ни помогне да станем известни, – пляскаха с ръце неколцина и си представяха бляскавото си бъдеще.

И Дългоочакваният наистина дойде, но те не Го познаха и Го отхвърлиха. Той не отговаряше на техните стандарти. Не се поместваше в техните рамки.

Защо бяха слепи за Него?

Защото очакваха Той да установи царството си на земята, а Той го направи в сърцата на тези, които Го приеха.

Днес бихте ли Го коронясали като Крал на сърцето си?

Тя бе една малка сграда. Нищо друго нямаше наоколо.

От малка лампа близо до вратата на сградата идваше светлина.

Крушката хвърляше достатъчно светлина, за да може посетител да се качи по стълбите и да влезе в сградата.

Светлината бе знак, който непринудено заявяваше:

– Уморени пътници, добре сте дошли. За вас все още има удобно място, където можете да спрете и да си починете.

Тя сякаш приканваше преминаващите:

– Влезте, оттеглете се от мрака и това уморително пътуване.

Кой ви прилича на тази приветлива светлина?

Животът на онези, които вярват в Господа.

Християните трябва да светят в мрачния изпълнен с непрогледна тъмнина свят.

И когато те оставят светлините си включени, останалите ще се почувстват добре дошли да дойдат при тях, за да научат повече за единствената истинска Светлина на света – Исус.

В един уморен и лишен от смисъл свят Неговата светлина винаги свети.

Докато Исус свети днес чрез повярвалите в Него, другите пожелават тази светлина и след време и те започват да Я излъчват.

Оставихте ли лампата си включена?

То бе едно средно голямо човешко сърце. Спокойствие и мир царяха в него.

Един ден към него се зададоха Алчността, Амбицията, Завистта и Гордостта. Те не бяха доволни от състоянието на сърцето и решиха да го нападнат.

Завистта се плъзна в сърцето под прикритието на мрака и злорадо заяви:
– Ще му открадна удовлетворението. Сега ще видите, как ще придобие желание да стане по-добро от другите. Ще поиска по-високи постижение и не на последно място ще пожелае на всяка цена да получи харесващите му се неща.

Не напразно наричат Завистта злокачествена язва и враждебна настройка. Тя бушува като тиранин с бури отвсякъде. Обърква душата и живота на човека. Тази болест на духа налага тежък данък на жертвите си.

Алчността пожела:

– Ще затворя ушите на сърцето за вопъла на нуждаещите се.

Амбицията реши:

– Ще да го овладея и манипулирам, както си желая.

А Гордостта помогна на сърцето да се възгордее и дотолкова го наду, че то щеше да се пръсне.

С тиха стъпка приближи и Ревността. Тя винаги започва с пълни ръце, а след това се движеше с ужас от загубата на нещо.

– Ще се подхраня от страха на сърцето, че ще загуби. Ще го подтикна към борба на живот и смърт, за да запази притежанията си.

Сърцето не очакваше такова нападение. Това бе неприятна изненада за него, но то не се уплаши.

Извика към Господа и Той го освободи.