Дошло време на старият камък да умре. Заедно с другите камъни го качили на един самосвал, за да го закарат на каменотрошачката и да ги превърнат трошляк за баластра.

Пътувал камъкът. Спомнил  си целия си живот. Случвало му се е на дъното на морето да лежи и на върха на планина да бъде. Земетресения, ледници и свлачища оставяли следи върху него. А един вулкан за спомен сложил в сърцето му, голяма капка кварц, приличаща на диамант.

Започнал да се оплаква камъкът:

– Дълъг живот живях, едва ли има по-стар камък от мен, а да умирам все още нямам желание.

И тогава камъкът забелязал, че другите камъни, които били с него в камиона, също не искали да умират, за това започнали да се изсипват на пътя.

Камъкът започнал да се приближава към края на коша на камиона, та и той да падне на пътя. За щастие шофьорът карал като луд, така че по-голямата част от товара подскачал и падал в дупките по пътя.

– Ей, – извикал един старец, който си вървял по пътя, – за къде си се забързал?

– Църква строим, – казал му шофьорът. – Чакъл ни е нужен. В противен случай всичко ще пропадне.

– Е, добре, тогава побързай!Храмът е Божий дом! Гледай, старай се там , както трябва. Строи се веднъж за вечни времена.

Камъкът чул това. И макар че бил почти накрая, той се спрял, даже намерил надеждно място и застанал там, за не може случайно да отхвръкне от камиона.

На него много му се искало да попадне в Божия дом. Не за някакви си жалки милиони години, а за цяла вечност.

Откакто се помнеше, Велинов винаги бе обичал света около себе си. Не градовете, магистралите и изкуствените канали в родината си, а природата, вятъра, морето и земята.

Като малък, той прекарваше часове, загледан в движението на облаците, преминаващи над дома му. За него нямаше нищо по-хубаво от земята, на която живееше.

Беше деветгодишен, когато разбра, че тази земя е отнета от Северното море. Учителят му гордо обясняваше:

– Нашата родина е отвоювана. По бреговете бяха построени диги и бентове, за да може изобилстващото с живот морско дъно да бъде пресушено, култивирано и обработено. Това е чудо на човешката изобретателност и непримиримия човешки дух.

Дълго време младият Велинов смяташе, че създаването на родината му е една умишлена кражба от природата.

– Как може нещо да бъде отвоювано, когато нямаш право върху него? – питаше се често той.

Когато навърши десет години, осъзна, че едно от най-великите инженерни постижения е ограбване на природата заради човешката алчност.

Често го чуваха да казва:

– Хората нямат право да вършат това. Природата не би могла да ги спре и да се защити, докато човечеството я погубва.

За това Велинов посвети живота си на борбата за възстановяване на природата. Искаше да сложи край на непрестанния стремеж на човека да унищожи планетата си.

Тогава беше твърде млад, за да се включи във възникналото движение на зелените, което беше на мода в Европа, но стана природозащитник в колежа, докато изучаваше как да се опази околната среда.

Младостта му не се пречупи при стълкновенията с полицията. Той бе опитал не една атаки със сълзотворен газ. Активно участваше в среднощните непрестанни обсъждания и разисквания относно въпросите за запазване на природата. Сътрудничеше при отпечатването на нелегални вестници, в които се защитаваше природата от посегателството на човека.

Велинов имаше желание да бъде сред бунтуващите се студенти. Всички смятаха, че ще стане преподавател, след като получи докторската си степен, но го изхвърлиха от академичните среди, защото продължи природозащитната си активност.

Велинов вече не изпитваше огорчение, че са го отстранили, защото това го отведе в нова организация за защита на природата. Ако бе продължил да преподава, нямаше да създаде организация подобна на „Грийнпийс“.

Двама млади се оженили. Бъдещето им изглеждало като непрекъснато щастие, но грехът подкопал това щастие.

Мъжът започнал да се увлича по пиенето на спиртни напитки, а това го привързвало все повече и повече към този порок. Всяка вечер той започна да прекарва извън дома си.

Това причинявало много мъка на младата жена. Времето минавало и идеала на нейното сърце се превърнал в пияница.

Накрая изгубила търпение, тя отишла в кръчмата и казала на кръчмаря:

– Дайте ми, моля ви, мъжът ми!

– Ето мъжът ти, – казал кръчмарят.

– Нима това е моят съпруг? Какво сте направили с него? В какво сте го превърнали? Върнете ми го такъв, какъвто аз го познавам!

Алкохолът е разрушил не едно семейно щастие. В пиянството се корени много зло.

То е майка на порока, съпротивлява се на добродетелите. Пиянството прави смели плахите, а целомъдрените похотливи.

То не признава истината и отнема благоразумието. Виното удавя разума, възбужда страстите и похотта.

Кой прекарва времето в пиянство, разврат и лакомия, е попаднал във властта на дявола.

Главното зло на пиянството е в духовната сфера. То опустошава вътрешния живот на човека. Пиянството е началото на отхвърляне на Бога.

Библията казва: „Кому горко? кому скръб? кому каране? Кому оплакване? Кому удари без причина? Кому подпухнали очи? – На ония, които се бавят около виното, които отиват да вкусят подправено вино. Не гледай виното, че е червено, че показва цвета си в чашата, че се поглъща гладко, защото после то хапе като змия, и жили като ехидна. Очите ти ще гледат чужди жени и сърцето ти ще изригва развратни неща; Даже ще бъдеш като един, който би легнал всред море, или като един, който би лежал на върха на мачта. Удариха ме ще речеш, и не ме заболя; Биха ме, и не усетих. Кога ще се събудя, за да го търся пак?“

Който не е разбрал, че всеки вятър е благоприятен за Небето, той е калфа, а не майстор в своето изкуство.

Мъртвата тишина не е от полза на никого.

Северният, южният, източният или западният вятър, без значение кой от тях, допринасят за достигане на блажения пристан.

Стреми се към едно, да се държиш в открито море, без да се страхуваш от бурните ветрове.

Моли се, както стария рибар:

– Господи, изкарай ни в открито море, при дълбоките води. Тук сме толкова близо до скалите, че малкият бриз с помощта на сатана, ще ни разбие на парчета. Господи изведи ни в морето, където ще има простор, за да извоюваме славна победа.

Не забравяйте, че изпитанията измерват степента на нашата вяра.

Вярата, която не е способна да издържи изпитание, е само плътско доверие.

Вяра, която се изявява само в хубаво време, не е никаква вяра.

Малката капка или песъчинка не привлича вниманието ни, но множество капки образуват океаните, моретата, реките и езерата, а ако препълним кораб с голямо количество песъчинки, той ще потъне.

Всяка малка снежинка поотделно е лека, но събрани в по-голяма маса, могат да затрупат човек и да го лишат от живот.

Снежната лавина затрупва и разрушава домове, и цели селища.

Малка котва удържа голям кораб, а с малко кормило той се управлява.

Така и малките грехове на човека събрани заедно, водят към неговата гибел. Ако човек съгрешава по един път на час, то за година той ще направи осем хиляди шестстотин и четиридесет грехове. А при някои хора целите им дни са изпълнени с грехове.

Греха не остава сам. Когато човек направи грях, първата му мисъл е как да го скрие от другите. Когато грехът е забелязан, идва друга идея в главата, да се извини греха в собствените ни очи и в очите на другите.

За да оправдае греха си човек използва лъжата, измамата, изопачава фактите, изкривява думите, обърква обстоятелствата.

По такъв начин след един грях следват множество други. Грехът е плодовит и се размножава.

Той е мрачен лабиринт, от който трудно се намира изход. Най-нищожният грях ни осквернява и ние не можем да общуваме с Бога.

Грехът е тежко бреме и само Бог може да го снеме. Той ни натоварва и никой освен Христос, не може да спаси душата от това ужасно бреме.

Грехът е такова голямо зло, че за да го отстрани, Христос издържа смърт на кръста.

„И кръвта на Сина Му Исуса [Христа] ни очиства от всеки грях“.