Когато в семейството се появи друго дете, по-голямото волю неволю започва да израства по-бързо. И защо се случва така? Защото на по-големият възлагат отговорността за по-малкия.

Филипините е бедна държава. Обикновено и двамата родители работят от десет до дванадесет часа на ден.

Тези, които имат възможност оставят малките си деца на възрастните си родители. А тези, които нямат какво правят? Поверяват по-малките на по-големите. Затова батковците и каките често отсъствуват от училище.

А когато си жаден за знание?

Малкия Джъстин бе само на седем години и се радваше, че ще ходи на училище. На него му бе поверен по- малкият му брат. Но Джъстин не се отказа от желанието си да ходи на училище. Взе братчето си и с него влезе в класната стая.

Учителката го попита:

– Защо носиш малкото си братче с теб?

– Родителите ми и баба работят до късно във фермата, а аз трябваше да остана с него в къщи, но не искам да пропускам уроците в училище, – отговори Джъстин като погледна с надежда учителката.

Младата жена се усмихна и му позволи да остане с брат си.

Така Джъстин прекара целия урок, като с лявата ръка държеше брат, а с дясната ръка пишеше в тетрадка си.

Сега в училище никой не се изненадва, когато вижда Джъстин с брат му.

Наистина, това момче е истински герой. Човек не може да не се възхити на решителността на малкия Джъстин, който бе успял да съчетае отговорностите на по-голям брат и ученик в училище.

Малко на тази възраст могат да вземат толкова сериозни и отговорни решения.

Дядо Вълкан и внучето му Валери стояха на двора под стария орех и тихо си говореха. Малкото момче много харесваше тези разговори, защото дядо му бе сладкодумен човек. От него всеки можеш да научиш много неща.

И сега леко привел глава над внука си, обгърнал с ръка крехките рамене на малчугана, дядо Вълкан говореше с тихия си стържещ глас:

– Когато приемеш Исус в сърцето си като Господ и Спасител, пред теб се отваря един изцяло нов свят на неизпитвана досега!

Валери погледна дядо си с големите си черни очи, поклати глава като възрастен човек и добави:

– Да но животът на Земята не е съвършен. Всеки от нас изпитва мъка, тъга и разочарования почти всеки ден.

– За да се преборим с тези дни на мъчителна болка, – усмихна се старецът, – Той ни е дал дара на радостта. Така се издигаме над обстоятелствата на земното си ежедневие!

– Какво е радост? – попита въодушевен Валери.

Малчуганът бе изпитвал това чувство много пъти, когато бе получавал желаната играчка, но сега той усещаше, че в тази дума се крие нещо повече.

– Радостта е вкусване от рая, което се дава на тези, които познават Исус като Господ и Спасител. Тя е способността да преживяваме в нашето човешко естество благословенията, които Бог изпитва в Неговата божественост.

– Мога ли винаги да имам тази радост? – попита плахо Валери.

– Тя е резултат от близката и лична връзка с Царя на царете. Когато вземеш съзнателното решение да си партнираш с Исус и да се покориш на Неговото господство и власт, ти имаш изобилна радост в живота си.

– Тази радост влияе ли се от нещо? Кога мога да я загубя?

– Тя не се влияе от това, което имаш, нито от твоите взаимоотношения или къде живееш, а от това да избереш Него независимо от всичките трудности, които срещнеш в живота. Когато предпочетеш да дадеш живота си на Исус Христос, радостта избира теб!

Вечно спорещи, но винаги заедно. Това бяха Петър, високо русо момче с тъмно кафяви очи и Денис, чернокос красавец с зелени очи

Ето днес отново спореха за нещо. Нека се приближим до тях и да чуем, за какво става въпрос.

– Времето е илюзия, – твърдеше Петър, – защото Бог е вечен.

– Не, то е истинско, – настояваше Денис, – защото всеки помни какъв е бил преди.

Двамата дълго привеждаха аргументи, но никой не приемаше доказателствата на другия.

– Нека да отидем при дядо Мирон, – предложи Петър, – той е мъдър старец и ще разреши спора ни.

– Съгласен съм, – скокна въодушевено Денис.

Когато посетиха дядо Мирон, той копаеше в градината. Когато видя буйните младежи, остави мотиката и ги покани в дома си.

– Времето, – започна припряно Петър, – има ли изобщо време? Какво е то всъщност?

– Петър твърди, че е илюзия, – спокойно заобяснява Денис, – а аз мисля, че то си е истинско.

Старецът изгледа възбудените лица на младежите и се усмихна. След това им наля по една чаша прясно мляко и им даде задача:

– Опитайте се, докато бездействате, самостоятелно да откриете същността на млякото. След това ще ви отговоря на въпроса.

Всеки взе чашата си и се насочи към дома си, за да размишлява самостоятелно.

Петър дълго седя безмълвно над чашата. След известно време млякото се пресече, а после нацяло се развали и трябваше да се изхвърли.

Денис не знаеше какво да прави с млякото изобщо. За това надигна чашата, изпразни съдържанието ѝ.

– Свежо и вкусно е, – констатира той.

Но остана без окончателен отговор относно въпроса за времето.

Двамата младежи отново посетиха дядо Мирон. Всеки от тях честно разказа, какво е направил с млякото.

– Вие сами сте го открили, но нищо не сте разбрали, – добродушно ги потупа старецът по раменете. – Бог се изявява във всяко от творенията си. Има момент, в което можете да уловите вкуса на млякото, след това то се унищожава. За това не оставайте млякото да се вкисне, по-добре го изпийте на време.

Неделя. Последният ден на седмицата. В неделното училище на малката църква бяха събрани група деца. Младо момиче бе влязло в ролята на учителка. Тя раздаде на всяко дете кутия с пастели и скица на Исус.

– Оцветете картинката, – мило предложи младата учителка.

– Ау, трябва да оцветим Божия Син, – възкликна тихо едно малко момиченце.

Децата използваха само това, което имаха в кутийките си.

– Нямам синьо за небето, – обади се слабичко момче.

– Имаш лилаво, – побутна го другарчето му, – направи го с него.

Повече оплаквания за цветовете нямаше.

Е, ако косите на Исус бяха оцветени в червено, учителката нямаше да има нищо против. Тя учеше децата да представят Исус, всеки със своите си пастели.

Бог не направи ли същото и с нас? Той ни е създал уникални, за да можем да покажем Христос на света по различни начини, така че да бъде възприет.

Не губете време да украсявате своето собствено изображение! Не си заслужава.

Когато хората гледат лицето ви, кого трябва да виждат в същност? Нима Бога, не живее и не си е направил обиталище във вас?

Ако не е, поканете Го да го направи.

Бог не обещава аплодисменти за независими популяризатори на Исус.

Но голяма награда очаква Божите разгласители.

“ Хубаво, добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над многото ще те поставя, влез в радостта на Господаря си“.

Богослужението свърши и хората се изнизаха навън в двора на църквата. Към свещеникът приближи баща с малко момченце. Преди мъжът да каже каквото и да е на Божия служител, малкият попита:

– Тате, какво е това благодат?

Свещеникът бе изумен.

„Това е малко дете, – помисли си служителят, – как да му го обясня, че да го разбере“.

Бащата се усмихна и предложи на сина си:

– Хайде да отидем на детската площадка.

Не си мислете, че този мъж искаше да отклони вниманието на сина си към играта, за да забрави трудния си въпрос. Той имаше нещо на ум.

Детската площадка се намираше близо до църквата, така че не им отне много време да отидат до до нея.

Там имаше напречни греди с различна височина. Бащата предложи на момчето:

– Хвани се за някоя от гредите.

Малкият избра най-ниската и увисна на нея без особени затруднения.

Бащата го подкани:

– Хайде иди към по-високата.

Малчуганът се повдигна на пръсти, силно протегна ръце и с голямо усилие се улови за нея.

– А сега опитай и с най-високата, – плесна с ръце бащата.

Това бе истинско предизвикателство.

Колкото и да подскачаше, от където и да се засилваше, момчето дори не успя да докосне с ръка гредата.

Бащата насърчи сина си:

– Опитай още веднъж, ……. но този път ще ти добавя благодат.

Детето послушно подскочи, баща му го повдигна и момчето извика възторжено:

– Успях!

Сега то вече знаеше какво е благодат.