Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Милко щеше да остане сам в къщи, защото родителите му заминаваха за два дни. Те се притесняваха за него, особено майка му. Все някой трябваше да го храни, да го изпраща на училище и да го посреща след занятията.

– Нека да извикаме Милена, – предложи бащата, – знам, че и други семейства са я викали да наглежда децата им. Освен това Милко и брат ѝ са приятели.

Майката познаваше момичето и нямаше лоши впечатления от нея.

– Но дали не е заангажирана с нещо друго, – притеснено каза тя. – Ще иска ли да дойде изобщо?

Когато Милко чу, че ще викат Милена да го „наглежда“, започна да се бунтува вътрешно. Скоро се бе скарал с брат ѝ, въпреки че бяха приятели. Последния път, когато бяха заедно много грозно си крещяха един на друг.

Милко набра смелост и реши да отиде при баща си и да му каже, че не иска Милена в дома им, но вече беше закъснял. Баща му се бе обадил по телефона и момичето бе дало съгласието си.

– И бъди внимателен, не огорчавай девойката, – каза баща му, малко преди да тръгнат с майка му.

Милена дойде след половин час. През това време Милко кроеше планове как да я изхвърли. Но уви, нещата не винаги стават така, както си ги мисли човек.

Когато отвори вратата, Милена лъчезарно му се усмихна и той безпомощно я пропусна да мине покрай него.

Милена беше почти 19 годишна, но изглеждаше като малко по-голямо дете. Тя бързо приготви чай и покани Милко на масата.

– Разбрах, че нещо сте се сдърпали с Петър. Какво не можахте да разделите този път? – попита го тя.

Милко бе готов да я скастри, да не се меси в техните работи. Но някак неволно започна да разказва за причината породила кавгата им.

Милена го слушаше внимателно, без да го прекъсва.

След като Милко свърши разказа си, Милена го погледна съчувствено и каза:

– Брат ми никога няма да има приятели, още повече пък приятелки. Той обича да тъпче другите. Държи се като тиранин. Ако не се промени, Петър ще има само слуги, но не и хора, на които да се довери. Странното е, че светът е претъпкан със смазани души, които сами се хвърлят в краката на подтисника.

Милко я гледаше с широко отворени очи. Той не всичко разбра, но усети, че тя го подкрепя и осъжда брат си.

– Ти ще имаш много приятели, – Милена топло и нежно го погледна в очите. – И ще ти кажа защо. Защото когато ти дадат нещо, дори и най-дребното, ти се държиш така, все едно си получил истински подарък. Сякаш се е случило чудо.

След това Милко дълго мълча. Той се опитваше да осмисли и разбере това, което му бе казала Милена…..

От продължителното седене в автобуса краката ѝ бяха изтръпнали. Не ѝ се искаше да признае, но май наистина вече остаряваше. Преди години, колкото и дълго да пътуваше, не се изморяваше така.

Емилия след толкова години отново бе дошла в родното си място. Когато стигна площада, се огледа. Търсеше Юри. Май го нямаше днес, иначе щеше да се появи от някъде.

В селото по-рано често се шегуваха с него:

– Ако Юри умре, „надеждата“ на човечеството си е отишла.

Юри бе тукашния луд. И през зимата, и през лятото все бе облечен с едно протрито палтенце. Винаги беше на площада и посрещаше автобусите.

Обикновено заставаше до автобуса и се вглеждаше в прозорците му. От години търсеше някой и като не го виждаше, оглеждаше другите.

Щом посрещнеше и последния автобус, веднага си тръгваше. Свиваше се в някой ъгъл и мълчеше. Погледът му размекваше и най-закоравелите сърца. Юри беше тъжен, отчаян и самотен.

Хората тук не го оставаха гладен, а през зимата го прибираха на топло.

Историята на Юри се бе превърнала в легенда. Хората си я разказваха едни на други.

Вероятно в нея много неща бяха изменени, защото всеки прибавяше по нещо или махаше друго, което не му харесва. Така че от това, което се разправяше, никой не знаеше кое е вярно и кое не.

Говореше се, че на младини Юри силно се влюбил в едно момиче. Един ден момичето тръгнало за някъде.

– Чакай ме! Ще се върна, – казало то, качвайки се на автобуса.

И Юри чакал дни, седмици, години ….. Посрещал и изпращал автобусите. Момичето не се върнало. Никой не знае какво е станало с него. Но Юри продължава да я чака, нали тя му бе поръчала:

– Чакай ме! Ще се върна!

Годините минавали, но вярата му била непокътната. Той срещал всеки автобус и се взирал в лицата на хората, за да види своето момиче.

– Луд е, – ще кажат мнозина.

Да, луд е, но не е могъл да забрави любовта си. Който веднъж се влюби истински, остава си влюбен за цял живот.

Ако някой ви каже:

– Всичко минава и заминава. Няма вече любов.

Тогава му покажете Юри:

– Ето я любовта, чиста и непоклатима.

Иванов се обърна и  се усмихна.

– Мислиш, че съм разстроен, – попита Иванов. – Напротив. Въодушевен съм.

– И от какво си толкова ентусиазиран, – погледна го Крум.

– Погледни на там и кажи какво виждаш.

Крум се поколеба. Какъв е този подвеждаш въпрос?

– Поредният голям и пренаселен град, – каза Крум.

– Този град гъмжи от престъпност, алчност, страдание, корупция и поквара. Всички съществуващи грехове са намерили приют в този град. Той е един от най-богатите градове. Вземи всичките му беди и ги умножи по милион и ще получиш модел на греха за цялото човечество. Знаеш ли какво виждам аз?

– Ще ми бъде много интересно да чуя, – присви очи Крум.

– Виждам едно ново начало на човечеството. И това е едно от хилядите места, които ние ще завоюваме за праведните хора. Ще дойде времето на един нов по-добър свят. Ти видя, че демонстрацията мина успешно.

Иванов бе фанатик. Той искаше да изтреби цялото грешно човечество и да остави една шепа хора, които да дадат началото на един свят без грях. В очите си Иванов се виждаше като бог, които може да контролира и направлява хората.

– Да,  – сви притеснено ръце Крум, – но самолетът трябваше да падне във океана, а сега останките му лежат в пустинята. Екипите, които разследват катастрофите, ако намерят онова черно куфарче ….

– Това е дреболия, – усмихна се Иванов, – то може да се е разбило при катастрофата, но ще изпратя екип ако е останало нещо от него да го приберат.

Останките от това устройство наистина можеше да им създаде неприятности. Иванов беше технолог на една фармацевтична фирма. Благодарение на революционни методи за производство на ваксини тази фирма бе превзела пазара и цените на акциите ѝ пораснаха главоломно, а от това спечели най-много Иванов.

Комбинация от пари и връзки в медицинската индустрия, даде възможност да се изработи това устройство. Трябваше на всяка цена да си го върнат.

– Дано да се е разрушило по време на катастрофата, – съвсем тихо каза Иванов.

– Знаеш, че имаме и друг проблем, – намръщи се Крум. – Един от учените, които участваха в разработката е разкрил плановете ни.

Самуил Лазаров бе заподозрял, че нещо не е наред с научните разработки, в които участваше. За това бе разкодирал файловете и бе разбрал, че веществата, които разработва щяха да бъдат използвани за унищожаване на хора.

Бързо го ликвидираха, но той бе успял да предаде някаква информация на племенницата си малко преди да издъхне, но те не знаеха какво точно бе казал. Катя, така се казваше племенницата, успя да се отскубне и временно да се покрие.

– А онова момиче, – въздъхна Иванов. – Трябва на всяка цена да се ликвидира.

Предстоеше голяма гонитба, защото на няколко пъти Катя бе отървала кожата си на косъм. Тук не ставаше въпрос само за нейния живот, а за живота на милиони хора.

Във всяка фирма при наемане на работа задават определени, често стандартни въпроси.

Но в някои от тях избират бъдещия сътрудник като подходят креативно и при събеседване дават на кандидата да решава интересна задача.

Целите им могат да бъдат различни. Например, да се определи интелектуалното ниво на кандидата, да видят как ще реагира в рядък и необикновен случай или просто да оценят неговото чувство за хумор.
Ето ви една такава задача.

Момиче седи, но вие не можете да седнете на нейното място, дори и когато тя стане и си тръгне.

Къде седи момичето?

Това не е въпрос с повишена трудност. В случая е необходимо да проявите малко находчивост и съобразителност.

Не се предавайте толкова лесно!

Отговор:

Това е възможно, ако вие сте момче и момичето седи на вашите колене.