Живял някога един стар часовник. Той стоял на каменен рафта под огледалото толкова дълго, че не помнел кога са го поставили там. Редовно измервал времето и помагал на домакинята да разбере, какво трябва да върши.
Докато един ден през декември … Домакинята, гледайки се в огледалото, изведнъж забелязала, че всяка година, прилича на другата…само, че отражението в огледалото ѝ говорило за това, че нещо се е променило и то не към по-добро….
– О, колко е тъжно! Ако часовникът ми беше вълшебен, аз през всяка следваща година щях да изглеждам по-добре, а не да остарявам! – възкликнала тя.
Оказало се, че часовникът наистина е бил вълшебен, но някой го е омагьосал.
Да отнеме магията може само този, който ще направи часовникът отново да прави чудеса.
– Та това е много просто, – казал часовникът.
Домакинета не само се изненадала, тя се уплашила и помислила, че се е побъркала. Поклатила глава, примигнала и се огледала, но в стаята освен нея нямало никой друг.
Часовникът я успокои и ѝ разкрил своята тайна. Оказало се, че той отмерва само това, което собственикът искал да се измери.
– Ако поискаш, мога да удължа моментите на щастие. Така става, когато се захванеш за творческа работа и не забелязваш, че времето е отлетяло. Но ако повтаряш едни и същи скучни неща всеки ден, тогава аз изгарям времето или го поглъщам. Време е да се захванеш с нещо ново. Скучното повторение прави времето невидимо и изчезва. Само заниманието с нещо ново аз възприема с „нормална“ скорост. Тогава времето не бяга, а искри в потоци и доставя радост. В такива моменти човек не старее, а животът придобива смисъл.
– Ако правилно съм те разбрала, – каза домакинята, – всеки път трябва да намирам нещо ново, така че времето да не лети и аз да оставам млада.
– Разбира се! Навярно си го забелязала, когато се увлечеш по нещо, което те е заинтересувало. Благодарността във всеки един такъв момент, изменя темпа на времето.
– Но аз имам толкова много задължения, грижа за съпруга си, децата, дома….Какво да правя тогава?
– Това е много лесно! Не копирай всяко свое действие! Намери удоволствие и смисъл във всяка работа! Ето наближава Нова година. Ако ти се отнесеш към това, което вършиш както преди ще загубиш времето си. Но ти можеш да го направиш вълшебно. Всичко зависи от теб.

Много хора обичат да си пукат пръстите, без да мисля, че това може да навреди на тяхното здраве.
Някои правя това, за да свалят нервното си напрежение, а други просто по навик.
А знаете ли, защо се чува такъв хрущяш звук, за едни неприятен, а за други забавен?
Цялата работа се състои в течността между костите на пръстите в ставното пространство.
Оказва се, че този хрущящ звук идва в момент, когато образувалия се вакуум в ставното пространство изведнъж рязко се влива в гореспоменатата течност.
Съществуват и други версии относно този въпрос, но тази е най-разпространената.
Може би за всеки би полезно да знае, че това пукане на пръстите може да доведе до повреждане на меката тъкан на ставите и сухожилията, както и за намаляване на силата на натиск върху четка.

Боби се разхождаше из боровата гора. Оглеждаше земята , наслана с борови иглички. В нея сякаш виждаше майсторските покривки на кака Деша.

Боби измерваше на око високите дървета дървета отгоря  надолу и обратно. Реши да ги преброи, но една скоклива катеричка привлече вниманието му. Тя имаше разкошна рунтава опашка. Подскачаше от клон на клон като пружинка.

Изведнъж се появиха още три. Те сякаш се гонеха и играеха по клоните.

Една от тях внезапно тупна на земята. Тя погледна Боби с живите си любопитни очи и се сви на топка. Когато Боби направи крачка към нея, тя бързо полетя към клона над главата му.

Постоя малко, след това се изкачи по-нагоре. Когато почувства, че вече не е застрашена, замря и започна да наблюдава Николай, застанл зад гърба на Боби.

– Тук е пълно с тях, – засмя се Николай. – Искаш ли да ти я подаря?

И той се прицели в красивото животинче.

– Ще я препарираш и ще си я гледаш вечно, – подхвърли Николай.

Нещо трепна в душата на Боби.

– Недей! Не бива! Какво ти е направила животинката.. Аз обичам животните. Знаеш ли колко изхвърлени животни съм приютил в дома си. Бог е създал животните, за да напомни на човека, че има по-добри същества от него.

Последваха три изстрела и три шишарки тупнаха на поляната.

“ Нима  ще посегне на животинчето, за да го превърне в кожа и вата?“ – помисли си Боби.

Боби погледна приятелят си. В този момент Николай му се струваше чужд и противен.

Колко различни писалки са на разположение в момента! Още повече са идеите за тяхното подобрение! От най-скъпите до такива сканиращи цвета, които са още в разработка.
Лондонската компания Lix е създала почти вълшебна писалка, която може да пише в пространството. Сега вече не се нуждаем от хартия.
3D писалката по нищо не се отличава от обикновената, но вътре в нея вместо мастило има пластмаса, която се нагрява до 150 градуса. Когата пластмасата напусне писалката, тя се втвърдява мигновенно, което ви дава възможност да създадете стабилна структура.
Но колко пластмаса може да пусне тази писалка за един път? Оказва се, че са само 10 сантиметра, за около 2 минути рисуване. Така че ще трабва да бъдем търпеливи и постоянно да запълваме писалката с пластмаса. Нали „Красотата изискава жертви“.
Тази писалка има способността да се свърже с USB-порт.
Ако сте достатъчно търпеливи, можете да пресъздадете и най-необичайни идеи от главата си в реалността. Няма граници за изкуството.

Даниела хвърли бърз поглед на госта си. С Дора често си бяха говорели за Захари, преди приятелката ѝ да скъса със него.

„Изглежда Дора е била привлечена от него физически, – помисли си Даниела. – Тя обича високите мъже, а Захари беше точно такъв“.

Младежът имаше високи скули и тъмна коса, която беше много къса и стърчеше нагоре като четка. Беше леко мургав, но си беше истински българин.

„Какво повече би могла да иска Дора от него? – недоумяваше Даниела. – Та той пееше и свиреше прекрасно“.

Даниела и Захари си пиеха кафе, но все още никой не се решаваше, да наруши тишината.

Отговорът на въпросите, които Даниела си задаваше преди малко,  дойде неканен, като истина, която лъсва пред очите в неподходящ момент.

Захари беше прекалено добър. Изцяло се беше посветил на Дора. „Възможно е, да ѝ е угаждал прекалено много, а това е омръзнало на Дора, – продължаваше да расъждава Даниела“.

Хората рядко се чувстват привлечени от други, които са постоянно на тяхно разположение и им се отдават изцяло. Те се притесняват, защото при такова внимание, се чувстват неудобно.

„Ето къде се криеше проблема на Захари, – мислите на Даниела препускаха като в галоп, горката ѝ глава. – Ако Захари беше съумял да запази известна дистанция, това би поддържало интереса на Дора. Ето защо сега бе толкова щастлива с новия си приятел. Каквото и да казваше Дора,  Слави си бе хищник, човек не допускащ никого до себе си, подчиняващ останалите без да се интересува от това, как се чувстват другите“.

Изводът беше доста подтискащ.

– Ти беше много добър за нея, – измърмори Даниела някак на себе си.

Захари я погледна озадачено:

– Прекалено добър ли?

– Извинявай, мислех на глас, – трепна Даниела.

Двамата много пъти бяха обсъждали тази тема и Захари все още хранеше надежда, че ще може да си върне Дора, но сега изводът на Даниела, изтърван на глас, го изненада.

– Съжалявам, – каза бързо Даниела, – навярно не би искал да говорим пак за това?

– Напротив. Обичам да говоря и да слушам за нея.

– Ти все още я обичаше и мислеше постоянно за нея?!

Захари смутено наведе поглед и леко се изчерви.

– Също като мен, – продължи примирено Даниела. – И аз обичам един човек, но той тръгна с друга ….. Ама ние сме едни. Защо ни е всичко това?

Тази вечер пак щяха да свирят заедно, Захари беше донесъл нова партитура, а после всеки щеше бъде у дома си, насаме със своята болка.