Днес беше много важен ден, особено за Зоя. Тя бе решила за първи път да изпробва уменията си в правене сладкиш.

Смеси всички съставки. Изсипа сместа във тавата за печене и я сложи в печката.

След 40 минути от там се носеше много приятен аромат. Зоя взе нетърпеливо да наднича през стъклото на фурната.

Тя видя, че сладкиша се е надигнал добре и си каза:

– Прекрасен е. Сигурно е много вкусен. Какъв аромат има само. Сигурно вече е готов.

Зоя отвори фурната и извади тавата със сладкиша.

Майка ѝ тъкмо влизаше в стаята, когато Зоя я повика:

– Мамо, виж каква прелест съм изпекла. Ела да я опиташ.

Майката се усмихна на дъщеря си, взе вилицата и се насочи към печеното. Но……

– Зоя, сладкиша ти вътре е суров. Трябва да се пече още във фурната.

– Винаги избързвам, – сведе глава натъжена Зоя. – Като я погледнах, видя ми се готова.

– Всички сме нетърпеливи, – засмя се майка ѝ, – особено, когато очакваме отговор на молитвите си. Искаме бързи отговори, без да разбираме, че светкавичните отговори, могат да влошат понякога нещата.

Зоя въздъхна и погледна майка си.

– Мамо, какво да правя, за да не избързвам?

– Трябва често да си напомняме, че Бог действа на точното време. Нужно е просто да му се доверим. Той иска само най-доброто в живота ни и ни го е показвал не веднъж.

– Аз съм нетърпелива, – призна Зоя. – Но Бог не се ръководи от моите представи за време, за това пък Неговите планове за живота ми са съвършени.

Една вечер, когато една жена се връщала от богослужение, забелязала, че след нея върви лъв.

И тя си помислила:

“ Ето рикаещ лъв ме атакува в телесен образ….“

Звъннала на пастора си да я подкрепи в молитва.

А пасторът бързо ѝ казал:

– По-бързо бягайте от там! Скоро по телевизора съобщиха, че лъв е избягал от зоологическата градина.

Девети век, през него бяха основани няколко славянски държави. В тях се зароди потребност да определят религията и вярата си.

Моравския княз Ростислав изпрати писмо до цар Михаил:

„Хората ни се отказаха от езичеството и сега спазват християнския закон, но нямаме учители, които да ни разкажат за истинската християнска вяра на родния ни език. Така че изпрати при нас учител, който да ни предаде целия добър закон от вас из цялата страна. При нас идват християнски учители, но те са италианци, гърци и немци и ни учат различно. А ние славяните сме прости хора и няма, кой да ни изложи ясно истината и разбрано да ни научи“.

След като получи писмото царя събра съвета и повика Константин да чуе за тази нужда. А по-късно му каза:

– Чуй, Философе, зная че ни си много здрав, но друг не може да свърши тази работа по-добре от теб. Ще ти дам много подаръци, вземи брат си Методий и идете при солунците, те говорят чисто славянски.

В отговор Константин каза:

– Аз съм слаб телом и съм болен, но ще се радвам да отида там, ако моравските славяни имат букви и книги на своя език.

Царят каза:

– Баща ми и дядо ми и много други са искали това, те са ги търсели, но не са ги намерили. Как мога аз да ги намеря.

Философът отговори:

– Кой може да пише по водата и да си навлече еретическо име?

– Ако ти измислиш славянските букви, може би Бог ще ти даде това,  молейки Го с вяра отхвърляйки всеки натиск.

Константин се съгласи да отиде. Преди да тръгне той се уедини с брат си Методий и други съмишленици в молитва.

Бог чу молитвите им и даде буквите на Константин и той започна да превежда Евангелието:

„В началото беше Словото и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.

Царят се зарадва и прослави Бога.

А Константин и Методий се отправиха към Моравия с новопреведените книги. Царят изпрати с тях дарове и следното писмо до Ростислав.

„Бог ни посети и ни мотивира за по-добро усъвършенстване. Той ни даде писмо на вашия език и сега ще Го славите на своя си език. Изпращам ти мъж честен и благонравен, книжник и философ. Постарай се с негова помощ да се утвърди делото, което е изискано от Бога и не отхвърляйте спасението. И издигнете други, които да работят в правилния път, за да привлекат всички християнски души, които искат да вярват в Христос, нашия Бог, от сега и до свършека на света“.

Това бе началото на един велик подвиг за двамата братя Константин и Методий, които станаха първоучители на славяните. Величието на това дело не бе толкова в изобретяването на буквите, колкото в превода на свещените книги и воденето на богослуженията на роден език.

Борислава живееше със семейството си в един планински район. Времето там бе вечна пролет, защото сезоните не са рязко разграничени.

Температурите се задържат в един постоянен интервал почти през цялата година. Единствената по-съществена промяна на времето бяха валежите.

Не всички растения оцеляваха, но повечето се възстановяваха през дъждовния период. Но имаше и такива растения, които имаха здрави корени които не се влияеха от промените на времето.

Това много прилича на нашия духовен живот.

Идва време на суша, когато не усещаме Божията любов и близост, но ако здраво сме вкоренени в Словото и молитвата, не губим надежда, че след всяка суша идва изобилие.

Наталия няколко години посещаваше един старчески дом и помагаше на баба Маргарита или Марга, както я наричаха всички в дома. Девойката се стараеше да облекчи последните дни на старицата и да ги направи по-спокойни.

При общението си с баба Марга ценностите на Наталия се промениха. Това, което в живота ѝ изглеждаше много важно, мина на втори и трето място.

Веднъж баба Марга сподели с Наталия за какво най-много съжалява в живота си:

– Не знам нито една молитва. Сега се моля, колкото ми стигат силите. Дори понякога казвам само: „Господи, помилуй“, а изпитвам такава голяма радост от това.

Възрастната жена въздъхна дълбоко, но продължи уверено:

– Цял живот съм се страхувала от вярващи хора. Боях се, че те тайно ще споделят вярата си с моите деца и ще им разкажат, че има Бог. Децата съм си кръстила по традиция, но за Бог с тях никога не съм говорила.

Очите на баба Марга се напълниха със сълзи:

– А сега разбирам, че вярващите са имали живот, те имаха нещо важно, което искаха да споделят с мен, но тогава го пропуснах да мине така покрай мен ….