Димитър и Вероника се разхождаха в парка. Срещна ги Георги и се присъедини към тях.

Изведнъж една жена изтича пред тях и ентусиазирано прегърна Вероника.

– Криси, – Възкликна Вероника, какво правиш насам?

След минута жените се разбъбриха помежду си. Георги и Димитър се почувстваха изолирани.

– Какво да ги правиш жени, – засмя се Димитър.

– А не ти ли се е искало понякога да бъдеш като тях, – подметна Георги, – открит, лъчезарен и готови за общуване.

– О, ако имах такива качества щях да стана президент на страната или поне най-богатия човек в областта..

Димитър реши да сподели извода, до който бе достигнал в дългогодишния си брак :

– Колкото и странно да ти звучи, но оценявам умението на жена си, да оценяват за миг човека, който стои срещу нея. И това не е човек, който отдавна познава или е чула за него, а  такъв, с който току що се е здрависала.

– Понякога им завиждам на жените, че са толкова проницателни, – засмя се Георги, – но често се обърквам от заключенията им. За несвикнали с това мъже, изслушването на женско мнение е доста влудяващо преживяване.

– Тия дни споделих с Даниела, че искам да поверим парите си на Проданов, – каза Димитър, – а тя ме изгледа строго и каза: „Да не е посмял, да припариш до парите ни“. Тя го бе видяла само за малко и бях много изненадан от преценката ѝ. Аз познавах човека от дълго време и имах добри впечатления от него.

– Навярно не си прибързал, – засмя се Георги, – като си отхвърлил констатацията ѝ?

– Най-напред се ядосах, – заяви Димитър, – смятах, че този път вече е прекалила с антипатиите си.

– Но тя не бе се излъгала нали? – полюбопитствува Димитър.

– Добре, че не се свързах с този човек. Той играеше двойна игра, която изобщо не можеш да прозреш, докато не те обере до шушка. Е, това разбрах по-късно от хора, които бяха пострадали от него. А какво щеше да стане ако бях влязъл в капана му.

Двамата мъже се засмяха. Жените бяха приключили обсъжданията си и вече се насочваха към тях…..

Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.

Люшкането бе осезаемо, но не като да стоиш на мачта. Корабът изглеждаше съвсем мъничък в сравнение с безбрежния океан. Това бе „Санта Мария“, а на стотина метра от двете му страни плаваха „Ниня“ и „Пинта“.

– Знаете ли къде се намирате? – попита един от моряците капитана.

А както сами се досещате, капитанът на този кораб не бе никой друг, а самият Христофор Колумб.

– Естествено, че знам, – засмя се Колумб. – Аз съм тук, а ти къде си?

– Наистина ли не знаете къде сме? – попита изненадано моряка.

– Има ли значение, щом знам какво съм тръгнал да постигна? – отвърна Колумб.

– Не ви разбирам, какво точно искате да кажете?

– От дете само чувах: „Знаеш ли какъв си? Ти си необразован и беден. Син си на тъкач, какво можеш да знае за морето?“ – Възмутено тръсна глава мореплавателят. – Няма значение къде съм, важното е, че знам къде отивам.

– Къде отивате?

– Отивам към Новия свят.

Преди шейсет и четири дни Колумб бе тръгнал с кораби от Испания. Христофор вярваше, че ще види богата земя, където хората ще ги посрещнат като герои. За него това място бе земя, където човешките мечти се сбъдват. Това ще бъде Новият свят открит от Колумб за крал Фердинанд и кралица Изабела. Те бяха финансирали експедицията му.

Деветнадесет години Колумб бе търсил подкрепа, а през това време бе осмиван за идеите си и въпреки това, той все пак успя.

– Ще намеря нов търговски път, като пътуваме все на запад, – засмя се на себе си Колумб. – Светът е объл, а не плосък, приятелю. Ние плаваме по повърхността на сфера и никога няма да достигнем до ръб.

– Май вие сте единствения човек, който вярва в това.

– Това няма значение, истината е само една. Дори и хиляди хора да вярват в някоя глупост, тя си остава глупост.

– А не се ли страхувате, че ще ви смятат за луд?

– Който се страхува от критика, ще умре в бездействие. Страстта се ражда в сърцето, тя ти помага да постигнеш най-големите си мечти. Подхранва убежденията ти. Мотивира околните да се присъединят към стремежите ти.

Двама моряци надникнаха иззад наблюдателницата, към тях се прибавиха още петима. Те помахаха с ръка на Колумб, да отиде при тях.

На кораба бе възникнало недоволство. Първият помощник капитан беше застанал начело на бунта. Той застана срещу Колумб и каза от името на екипажа:

– Всички сме на едно мнение, капитане. Пътешествието ни беше до тук, време е да се връщаме.

Колумб погледна насъбралите се мъже и каза:

– Ние почти стигнахме. Най-трудната част мина, утре ще видим земя.

– Стига, – извика помощник капитана, – наслушахме се на налудничавите ви брътвежи. Хората изнемогват. Аз и другият помощник капитан решихме да поемем обратно.

Колумб се усмихна сковано:

– Трябва да ви напомня, че храна и вода имаме само за десет дни.Смяната на курса ще ни доведе до сигурна смърт. В името на Бога призовавам ви да помислите трезво. Плавали сме 64 дни, ако се върнем, до кое пристанище ще стигнем? Единственият възможен курс е напред. Единствената ни надежда е да продължим.

Моряците наведоха глави, те бяха разколебани. Един от тях се обади:

– Наистина ли е възможно, капитане, да открием земя?

– Не, не е възможно, – засмя се Колумб. – Великите дела не са за тези, които вярват във възможното. А що се отнася до това дали ще открием нова земя – да, ще открием.

Помощник капитана пое въздух и каза:

– Извинете ме, капитане, че не дообмислих добре нещата …..

Колумб махна с ръка:

– Върви и води моряците! И вярвай.

Повечето хора се провалят, защото са нерешителни. Когато смелият човек се изправи пред предизвикателството, търси начин да го преодолее. Сърце изпълнено с решителност, не чака да се появят подходящи условия., защото условията никога не стават удобни.

Нерешителността на човек, пречи на Всевишния да извършва чудеса. Бог влага някаква идея в теб и ти трябва да се бориш за нея. Ако чакаш, чудиш се, съмняваш се, двоумиш се, означава, че не се покоряваш на Бога.

Младеж и две момичета бяха наобиколили един старец. Тримата току що бяха излезли от някакво тържество. Младите хора още бяха развълнувани от празника, на който присъстваха.

– Дядо Михаиле, – обърна се Здравко към старецът, – кажи ми защо хората се развеждат.

– Ти женен ли си? – шеговито го попита възрастния човек.

Здравко се смути, но наперено отговори:

– Все още не.

– Тогава защо ми задаваш този въпрос? Още не се е оженил, а вече ме пита за разводите.

– И аз бих искала да зная отговора на този въпрос, – намеси се Михаела. – Познавам млади хора край нас, който много се обичат, женят се, а след няколко години се развеждат. Защо се получава така?

– Какво означава, че се обичат много, според теб? – попита дядо Михаил момичето, което му бе задало въпроса.

Михаела се смути малко, но каза:

– Те не могат един без друг. Постоянно искат да са заедно и ако им се наложи да не се виждат по-дълго време страдат.

– Просто всеки от тях е станал за другия най-важното нещо на света, – допълни Весела.

– Представете си, – започна дядо Михаил, – че момичето много обича да отглежда цветя в саксии, но момчето е алергично към тях. От друга страна момчето предпочита през свободното си време да прекарва в планината, да се катери по скалите, но момичето не харесва такива увлечения, предпочита да си стои в къщи. Но двамата много се обичат.

– Ясно, – каза Здравко. Трябва да внимавам с момичето, с което излизам. Необходимо е да знам, дали харесва и обича това, което и на мен ми доставя удоволствие.

– Но къде ще се намерят хора с еднакви интереси и влечения? – попита Михаела.

– Е, навярно могат да се направят и компромиси, нали се обичат, – бързо реагира Весела.

– Добре, – съгласи се старецът, нека предположим, че момичето си каже: „Е, мога да се откажа от цветята си, нали те действат зле на здравето му. Все пак той е по-важен от цветята ми“. А момчето си казва: „Мога и да не се катеря по скалите, щом на нея това не ѝ допада. Тя е по-важна от всичките ми хобита“. Минават година, две, в началото на третата двамата започват да се измъчват с въпроси като: Аз никога ли повече няма да се грижа за цветята си? Няма ли да мога поне един път да се покатеря на някоя скала, да изляза на излет?

– Разбрах, – каза Здравко, – но какво да правим, ако харесваме някого?

– Казват, че когато човек се влюби губи разума си, – засмя се Михаела.

– Всеки от вас си има приятели, познати и родители, – каза старецът. Питали ли сте ги какво мислят за вашият приятел или приятелка?

– Какво значение има тяхното мнение? – недоволно скокна Здравко.

– Хората около вас могат да видят някои неща в даден човек, които за вас остават скрити, – каза старецът.

– Е, да! Нали не са заслепени от любов, – засмя се Весела.

– Да, така е, – съгласи се дядо Михаил, – те по-реално виждат нещата от вас и би трябвало да се допитате до тяхното мнение.

Младежите мълчаха навели глави. Те чувстваха, че това е правилно, но от друга страна не им се искаше да подлагат любимите си на такъв анализ.

– Не е много приятно, – съгласи се Здравко, – но ако това помага да се създават здрави семейства, защо не.

Римският папа Лъв X въведе индулгенциите за да покрие разходите за строителтвото на базиликата „Свети Петър“ в Рим. По това време доминиканският монах Йохан Тешел безсрамно търгуваше с индулгенциите във Витенберг.

В църквата на Витенберг проповядваше Мартин Лютер. Той беше много популярен със своето красноречие. Мартин често седеше в стаята си, погълнат в четене на Библията. Лютер се надяваше чрез Писанията да разбера какви трябва да бъдат отношението между хората и Бога.

За римската църква, тези отношения бяха абсолютно ясни. Бог говори на човека чрез папата, а след това чрез епископите и свещениците, назначени от Светия Отец.
Така римската църква си осигури привилегията върху тълкуването на Библията. Нещо повече, във Ватикана си запазиха правото да наказват тези, които, по тяхно мнение, са нарушили библейската норма.

Лютер съвсем не мислеше така. Той отхвърляше всяко такова „посредничество“ между човека и Бога. Мартин вярваше, че източник на вярата може да бъде само Библията.

Той вярваше, че спасение за вечен живот е възможно само чрез Божията благодат, която беше най-висшия израз на мисията на Христос.

Лютер казваше на хората в църквата:

– Божията благодат е дар. Тя не може да бъде спечелена със някакви постъпки или действия. Основната предпоставка за спасението е искрена вяра в Христос, която също е дар от Бога. Но човекът има свободна воля и може да отхвърли този дар.

Жителите на Витенберг, които купуваха индулгенции, когато срещаха Лютер му казваха

– Сега е лесно да се освободиш от греховете си, стига да имаш пари.

Той им отвръщаше с възмущение:

– Вас ви мамят. Бог не опрощава нито един грях срещу пари. За да ви се опростят греховете е нужно  съкрушено сърце и искрено покаяние.

Някой от тях го слушаха, а други го подминаваха и се смееха:

– Нима той знае повече от папата?

Мартин не можеше да търпи злоупотребите, които се извършваха вътре в Църквата. Той крачеше в малката си стая и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се сложи край на тези кражби и незаконни присвоявания. Нямам намерение да вляза в конфликт с папата. Искам просто да изоблича тези грозни деяния, които хвърлят кал върху Църквата.

Той седна, а перото му заскърца по хартията. Думите се редяха една след друга:

„Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се“, Той заповяда целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.

Тази дума не може да бъде разбрана като отнасяща се до тайнството на самоналожено наказание (т.е. изповед и опрощение) отслужено от свещеника.

Въпреки това, значението ѝ не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно освен ако не произвежда многостранно външно убиване на плътта.

Наказанието за грях остава докато има омраза към себето (т.е. истинско вътрешно покаяние), а именно до нашето влизане в Небесното Царство“.

Той повдигна глава и се вгледа в яркия пламък на свещта, след това се наведе и продължи да пише:

„Папата няма воля нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негова преценка или чрез църковен канон. Папата не може сам да опрости вина, но само да обяви и потвърди, че тя е опростена от Бога; или, най-много, той може да я опрости само в случаите запазените за неговата преценка. Освен тези случи, вината остава непростена“.

Редовете се редяха един след друг. Накрая прочете написаното внимателно и номерира отделените пасажи.

Развиделяваше се. Мартин погледна през прозореца и се усмихна.
Денят обещаваше да бъде хубав.

Днес бе 31 октомври, празникът на Вси светии. Когато хората излизаха от църквата се струпаха около вратата, на която бе закован някакъв лист.

Тези, която бяха по- напред започнаха да коментират написаното:

– Вижте, той прави разлика между  „истинската стойност на папското опрощение“ и произвола свързан с „продаването на индулгенциите“.

– Тук пише, че истинското съкровище на Църквата е  най-святото Благовестие и Божията благодат.

– Който и да го е писал е прав, че индулгенциите са незначителна благодат в сравнение с благодатта на Бога и благочестието на кръста.

– Вярно е, че приравняването на проповедниците на индулгенции със значението на Христовия кръст е богохулство.

Хората коментираха написаното не само този ден, но и през следващите. Този ръкопис се преписваше и се разпространяваше бързо.

Много от хората се радваха:

– Най-накрая се намери един смел човек, който се осмели да се противопостави на разпространяването на несправедливостта и неправдата.