Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.

Повече от хората се оплакват, че с годините времето ускорява своя ход. Учените за сега не са намерили отговор на тази загадка.
Възможно е това да е свързано с факта, че хората по различен начин възприемат времето в този момент, когато се стараят да си спомнят за минали събития.
Ако човек  се занимава с една и съща работа в продължение на две седмици, той няма никакви нови впечатления и му се струва, че времето върви много бързо, отколкото ако е в отпуска или получава много нови емоции или информация от всички сетива.
Оказало се, че за човешкия мозък е изключително важно, колко нови сведения получава  и може да ги запази за определен период от време.
Ето защо хората чувстват по-дълги тези интервали от време, в които се вместват повече различни събития.
Имено по тази причина по-възрастните хора имат чувството, че с годините времето „бяга“ по-бързо. Това се обуславя от това, че в младостта си, те са успявали да направят много повече, отколкото в преклонна възраст.

Един царят казал на отшелник:
– Искай от мен, каквото желаеш и аз ще ти го дам!
Отшелникът казал:
– Дай ми безсмъртен живот, вечна младост, неизчерпаемо богатство и радост, която не се засенчва от всяка скръб.
Царят отговорил:
– Над тези неща нямам власт.
– Тогава ме остави на мира – казал отшелникът. – Аз ще искам това от Онзи, който е в състояние да ми даде всичко това.

Мои познати много се увличаха по здравословния начин на живот, но един по един си отидоха… Това преобърна нацяло съзнанието ми.
Как така се получи, че правилното хранене, умереното физическо натоварване и позитивното мислене в живота не помогнаха? Анализирах всеки детайл, сравних с това, което знаех и достигнах до извода: „Ако не бързаш, ще успееш!“
Моите приятели се движеха в живота с ускорен ритъм. Те искаха във всичко да успяват, да направят колкото се може повече добри и полезни неща. Техните любими реплики бяха: „Бързо!“, „Трябва да успея!“, „Кой освен мен ще направи това?“, „Всичко ще направя сам!“.
Те не можеха спокойно да седят на едно място, все нанякъде тичаха, все нещо вършеха. Резултата бе такъв, че живота им в младостта се оказа много тежък. Това доведе първо до силна чувствителност и нервната възбудимост, а по-късно до инфаркти и инсулти.
Искате ли по същия начин да се ограбва живота ви?
От желание всичко да изпълните, даже по време, когато гледате интересен филм, вие се опитвате да направите няколко полезни неща. Навярно някои ще се познаят в това описание. Сред моите познати също има такива хора. Това обикновено засяга работохолиците и бизнесмените.
Какво може да се направи?
Нужно е да анализирате всичко около себе си. Трябва да избягате от клетката на притискащото ви ежедневие и да си дадете почивка.
Животът ни донася редица изпитания, които трудно издържаме. Но животът продължава, трябва да се научим да живеем, отново да се радваме и обичаме.
Който води здравословен начин на живот да не забравя и най-важния аспект – емоционалното здраве.
Когато се суетите и се опитвате да успеете във всичко, като взимате куп ангажименти, това непременно ще се отрази на нервната ви система.
Не бързайте, защото така няма да успеете!

Много хора построяват живота си върху една мечта. В някои случаи това се дължи на измамени надежди и нужди, изпитани в детството, в други се е подхранвало от трудностите, които среща младостта. Зает от поколенията преди това, многократно моделиран от други, човек приема почти като негова предложената му религия, раса или семейни връзки.

Благодарение на тези мечти не са малко тези, които се събуждат всяка сутрин с една илюзия и смятат, че е достойно да се живее така. Но мечтата носи често порочни претенции, понякога абсурди или глупави, които могат да бъдат същинско проклятие.

В други случаи мечтата може да бъде добра, благородна и достойна. И един ден това, което сме мечтали се сбъдва. Тогава виждаме с изумление, че всичко се осъществява по начин, който никога не сме очаквали и че прилича толкова малко на това, което толкова много пъти сме си представяли.

В края на краищата откриваме, че не трябва да вървим след една мечта, тъй като ако не успеем да я постигнем, се превръщаме в източник на недоволство, с което заразяваме близките си, а ако се сбъдне, може да се превърне в реалност, много по-различна от желаната.

Всичко това показва нещо много важно, че главното е не да имаш надежда, а Този на Когото си я поверил.