Разговарях с няколко младежи и те ме попитаха:

– На какво разчитат хората, който не вярват в Бога?

– Ами тези, които казват, че всички религии са равни и Бог е един за всички?

Тези хора според мен само оригиналничат пред Бога. Те смятат, че ще „заблудят и примамят“ Бог с „красотата на душата си“.

По този начин те се противопоставят на околните, позират и си мислят, че Бог по такъв начин ще им обърне внимание.

Това е хитра пресметливост, но тя води до смърт.

За съжаление, тези „остроумни“ хора ще узнаят резултата от своето лукавство много късно, отвъд прага на смъртта.

Страшно е да си представим, как те биха искали да се върнат. Тъгуват за пропиляното време, но връщане назад няма.

Сега е времето. Потърси искрено Бога, Той те чака.

Селото Бон Бон, разположено в планините на централна Индонезия, изглежда като другите отдалечени села на архипелага, със скромен брой къщи, магазини и джамия, където хората спокойно си вършат работата.

Въпреки това, то е станало шампион в борбата срещу тютюнепушенето. Това е първият населен пункт в Индонезия, където изцяло е забранено тютюнепушенето.

„Благодаря ви, че не пушите. Кажете не на цигарите“, – гласи плакат на входа на селото. На друго място е написано: „Наслаждавайте се на свежия въздух в нашето село“.

В страната 30% от възрастното население са пушачи и повече от 200 хиляди човека умират годишно от болести причинени от пушенето.

В Бон Бон забраната за пушене дошла не от грижата за здравето на хората, а поради икономически проблеми.

Ръководителят на селото Мохамед Идрис е заявил, че много семейства в района не могат да изпратят децата си на училище, защото бащите им много харчат за цигари, а младежите започват да пушат в ранна възраст.

Разговаряли група младежи в църквата.

– Ти днес чете ли от Библията? – Лили попита Иван.

Тя отговаряше за младежката група.

– Не, нямах време! – опита се, да се оправдае Иван.

– Ах, така значи, нямал време! – закани му се Лили. – Тогава твоят рожден ден се премества с един ден назад.

– Как така с един ден назад? – недоумяваше Иван. – И защо така реши?

– За всеки ден без Библия, ще премахваме рождения ти ден, Иване! В този ден ти не си живял! Така ще бъде и за всички останали, – уточни Лили.

В сиропиталището доведоха малко момиченце. То се казваше Таня. Имаше големи сини очи и рижи къдрици, които се преплитаха безразборно на главата му. Когато влезе в детския дом, то се почувства несигурно и се оглеждаше плахо наоколо.

Наближаваха празници и децата в дома тръпнеха в очакване.

Сутринта дойдоха група младежи, от някакво предприятие и донесоха подаръци. Всичките пакети бяха раздадени на децата. Нито едно от тях не бе забравено.

Таня също получи подарък. Тя го стискаше здраво и с нетърпение очакваше времето, когато щяха да ѝ позволят да го отвори. От него така ухаеше на шоколадови бонбони, хрупкави вафли и …. на мандарини.

„О, мандарини, – помисли си радостно Таня. – опитах ги само веднъж …..бяха толкова сочни и вкусни“.

За миг тя забрави за своите незгоди. Струваше ѝ се, че щастието …. са тези мандарини.

Гостите си тръгнаха и децата се прибраха по стаите си. Таня едва бе влязла в спалното помещение, когато я приближи Рада. Тя командваше всички момичета в групата и те я слушаха.

– За новодошлите е твърде рано да ядат сладко, – каза Рада, грабна пакета на Таня от ръцете ѝ и го завъртя във въздуха,  – ще им изпадат зъбите.

Останалите момичета се засмяха. Таня също се засмя, но какво можеше друго да направи, тя бе шокирана и сериозно се изплаши.

Скоро момичетата я забравиха. Те разтваряха шумно пакетите си и показваха една на друга какви бонбони бяха им се паднали. Из стаята се носеше приятна аромат на корите от обелените мандарини.

Таня седеше до прозореца и гледаше навън. Тя не искаше да плаче, но сълзите сами се търкулваха една след друга от очите ѝ.

Когато легнаха да спят Таня започна да си мечтае:
„Ще дойде някой добър вълшебник и ще ме отведе оттук, далече от този мръсен град, от това мрачно сиропиталище, от дракащите се и крещящи деца“.

На сутринта Таня се събуди. Отвори шкафчето си и замръзна на място от изненада. Там имаше шест бонбона и цели три мандарини.

Таня вече е голяма жена, но и до сега си спомня за добрата ръка, която ѝ бе доставила толкова радост, в онази сутрин, когато тя се чувстваше отхвърлена и нещастна.

Толкова много се говореше за молитвата от амвона, че на Наско и Трифон им дойде до гуша и решиха да участват най-активно във всяко молитвено събрание.

Те бяха младежи, но дързостни и самоотвержени, когато станеше дума за действие.

Още на първото молитвено събрание Трифон задряма и Нако го сбута:

– Не заспивай!

– Аз не спя, – троснато му отговори Трифон. – Не виждаш ли, че се моля.

– А защо тогава хъркаш, – изобличи го Наско.

– А, това е на езици…..