Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Те живееха вече десет дена на това място. Лошите условия ги сближиха и те споделяха, и говореха  за всичко, което ги вълнуваше.

– Трябва да си върнем любовта и радостта в своя живот. Това е главното, – възторжено каза Пламен.

– Важното е да се разбере, че човек резонира с околното пространство, като магнит, – започна философски да разсъждава Дамян.

– Забележете, – намеси се Петър, – магнитът привлича желязо и метални предмети, но не пясък и камъни. Това означава, че каквито емоции идват от нас, такива ще привличаме.

Такива думи се помнят за дълго. Вероятни щяха да помогнат на всеки от тях да се справи в трудна житейска ситуация.

– Трябва да се живее тук и сега, колкото и трудно да е, – каза сериозно Мая.

– Ако се събудиш сутрин и вън вали, а този ден си решил да изкачиш планината с приятели, едва ли ще ти е до смях, – каза обезкуражен Вальо.

– Но можеш да коригираш настроението си, – каза насърчително Павел. – налей си кафе, почеши кучето зад ушите. Основното нещо е идеята, планът, намерението…..

– Знаете ли, – обади се Зина, – че Агата Кристи е измисляла отлични сюжети за своите книги, когато се е занимавала с нещо, което не ѝ е доставяло удоволствие, миела съдове.

– Не е чудно това, – засмя се Младен, – удоволствие може да се изпита във всяка ситуация от живота, дори да не намираме първоначално смисъл в нея или да ни е противна.

Думи, фрази, мисли,  всички те вдъхновяват и дават понякога опора на друг. Идват на помощ, когато съдействие, подкрепа, облекчение и подпомагане не идват от никъде.

А младежите в групата бяха подложени на тест за издържливост и стабилност. За този изпит те трябваше доста да се постараят, за да го издържат отлично ….

Веднъж група младежи посетиха един Детски дом. След като разговаряли с децата, те решили да разберат, как са усвоили материала по Библията, който са изучавали до сега.

Едно момиченце попитало:

– Мога ли да разкажа историята за Давид и Голиат?

Гостите с радост се съгласили.

И момиченцето започнало да разказва:

– Давид бил много добър човек и обичал Бога, но веднъж направил нещо лошо.

Учителите от дома се спогледали. Никой от тях не бил разказвал на децата за Вирсавее.

А момиченцето продължило да разказва:

– Давид бил много висок на ръст и веднъж обидил малкия Голиат. Давид го ударил с камък по главата.

Всички започнаха да се смеят, дори и децата.

И до сега още се помни историята за „малкия Голият“.

В групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……

Няколко банки напред Елена забеляза възрастна жена с посребрели коси, която старателно записваше лекцията на професора, наравно с другите. В почивката Елена се приближи към нея, да я разгледа по-отблизо.

Жената се обърна към девойката, усмихна ѝ се и уверено, като каза:

– Здравейте, красавице, аз се казвам Мария.

– Аз съм Елена, – усмихна се и девойката. – Интересно какво ви доведе в университет на такава „невинна възраст“?

– Дойдох тук да срещна обещаващ мъж и да му народя сюрия деца, – пошегува се на свой ред Мария.

– Наистина ли? – попита Елена и плесна с ръце.

На младото момиче много ѝ допадна възрастната жена и те станаха приятели. Заедно ядяха в стола и беседваха върху лекциите. Мария стана близка със всички младежи от групата. Те я уважаваха и с желание общуваха с нея.

В края на семестъра групата празнуваше успешно взетите изпити пред маса отрупана с лакомства.

Тогава някой предложи:

– Нека Мария да произнесе реч.

Възрастната жена се надигна и се пошегува:

– Забравила съм си пищовите.

– Ти знаеш всичко и без тях, – подхвана шегата и друг от младежите, – Хайде кажи ни нещо!

Мария за минута наведе глава, след това се изправи и започна:

– Ние не преставаме да играем, докато израстваме. Остаряваме, когато престанем да играем. Вашият успех се опира на младостта и щастието. Вие всеки ден трябва да намирате за какво да се усмихвате. На вас ви е необходима мечта. Когато престанете да мечтаете, ще умрете.

– Край нас има толкова много хора, който са мъртви и не знаят това, – намеси се едно русоляво момиче от групата.

– Има голяма разлика между стареенето и израстването, – продължи Мария, като се усмихна на обадилата се. – Може да сте само на 19 години, но ако по цял ден лежите и нищо не правите бързо ще остареете. Не е нужно да имаш талант или дарба, за да остарееш. Дарът се открива в това, да откриеш нови възможности за себе си в промените, които настъпват в теб. Старите хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което са пропуснали да извършат. От смъртта се страхуват само тези, при които надделяват нещата, за които съжаляват.

Мария седна на мястото си. Всички мълчаха навели глави.

Тази вечер младежите получиха „висше образование“, за което дори не бяха мечтали.