Страхил бе искрено възмутен:

– Как можем да бъдем благодарни за това, което ни е дадено, ако постоянно се сравняваме с другите?

– Библията ни учи, – подчерта Станко, – да се радваме, когато другите се радват, но ако се сравняваме отваряме врата за ревност и завист.

– Когато се сравняваме с другите, щастието ни е откраднато от врага на човешката душа – дявола, – отбеляза Гошо.

– Тъй като омаловажаваме благословенията си, радостта ни поради успеха на другите е убита и взаимоотношенията ни с тях бавно се разрушават, – намекна Калоян.

Филип вдигна ръка:

– Бог има конкретни планове за всеки от нас. Нека да помним, че историите ни са различни. Създадени сме с уникални умения и черти, а Бог ги използва за наше добро и за Негова слава.

Намеси се и Борис:

– Господ не ни сравнява един със друг. Той толкова много ни обича, че умря за нас.

– Ако решим да се сравняваме, – усмихна се Владо, – нека сравним какъв би бил живота ни сега, така и за вечността, с този без Исус.

Дядо Горан, който слушаше младежите потупа най-близо стоящия до него по рамото и добави:

– Сравнението води до гордост от убеждението, че сте по-добри от другите или до ниско самочувствие, приемащо че другите са по-добри от вас. Запомнете, че никой в ​​целия свят не може да се справи по-добре с това да бъде като вас, освен вие самите.

Лошо ли бе времето или хубаво, нямаше значение. Младежите не преставаха да се събират и да обсъждат това, което ги вълнуваше.

Този път Миладин започна дискусията:

– В всяка старана има посолства на чужди държави. Правилата на съответния народ се прилагат в границите на посолството. То е убежище за сънародниците му.

Михаил се почеса по главата и добави:

– Като си помисля, виждам, че по подобен начин Бог е определил църквата като убежище. Тя трябва да е като едно райско кътче тук на земята.

– Е, да, – съгласи се Здравко, – тя е като предварителен преглед на Божието царство.

Крум подскочи:

– Тя е подобно на филмовите премиери, които привличат хората към предстоящия филм.

– Съгласен съм, – подчерта Михаил, – че църквата трябва да привлича хората към алтернативен начин на живот, който е отблясък на Божието царство.

– Вярно е, – плесна с ръце Димо. – В света може да има война, но в църквата трябва да има мир. Бедността, църквата е необходимо да замени с доброволно споделяне и даване, а расизмът с освобождение, справедливост и единство.

– Не всичко в църквата е идеално, – отбеляза Виктор, – за това често я критикуваме.

Димо поклати глава:

– Едно е да оценяваме честно църквата, но съвсем друго е да не я одобряваме. Нека внимаваме какво говорим и как се отнасяме към нея.

– Исус обича църквата, умря за нея и ще се върне да я вземе, – заяви Михаил. – Вместо да критикуваме, нека горещо се молим за Божията невяста.

Всички се съгласиха с това.

Павел бе напрегнат. Той бе споделил с приятели, че видял как ескимоси убиват вълк.

Когато някои от тях чуха това, настояваха:

– Разкажи ни. Изглежда, да е доста интересно.

Павел потръпваше при спомена, но не можеше да се отметне.

За да се освободи от натрапчивото желание на приятелите си с неохота започна:

– Ескимосът намазва ножа си с животинска кръв и го оставя да замръзне. Добавя се още един слой кръв, след това още един, докато острието се скрие напълно.

Всички мълчаха и слушаха внимателно, само Симо, както винаги бързаше:

– А после?

– Остави го да разказва, – сръгаха Симо.

– Ловецът забива ножа си в земята с острието нагоре. Вълкът следва миризмата, намира източника и ……. започва да ближе, – продължи Павел, виждайки неприятната картина пред себе си. …… Възбудено от вкуса, той облизва окървавеното острие прогресивно по-бързо и по-силно. ….. Не забелязва откритото острие, което пронизва собствения му език, …… нито че сега консумира собствената си топла кръв.

– Е, той жадува за още повече, – отново се обади Симо.

Този път никой не се обади, нито реагира на думите на бързака.

– …… и така, докато падне мъртъв, – завърши с тъга Павел.

Всички мълчаха потресени.

Мълчанието бе нарушено от бай Манол:

– Жалко за вълка!

И малко по-спокойно разясни:

– Това е една ужасна история, но трогателна илюстрация за това как ние също сме в опасност да бъдем погълнати от собствените си страсти.

Младежите се съгласиха.

Мони, Криси, Пачо и Мето бяха набелязали много хубави гуми на нов автомобил в квартала,

– Довечера ще ги свалим, – предложи Мето. – Нека се стъмни хубаво.

Разбраха се кога да се срещнат и кой какво да носи.

Вечерта се качиха на автомобила на Пачо и отидоха до мястото. Колата им гарантираше бързо оттегляне от грабежа.

Собственикът на автомобила ги бе видял на затворена камера. И той реши да им скрои номер.

Докато се мъчеха да свалят гумите, защото нямаха много опит в тази работа, собственикът на автомобила с мотокар вдигна колата на младежите и я скри в сградата.

Представете си каква картинка бяха крадците, когато установиха, че автомобилът им го няма.

Така много хора прекарват живота си в стремеж да получат всички неща, които смятат, че ги правят щастливи, но никога не развиват лична връзка с Бог. А тази връзка не е за пренебрегване, защото тя осигурява транспорта, когато дойде време да напуснете този свят.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.