Защо Исус ни призовава към чистота на сърцето? Защото сърцето, вътрешната ни същност е източник на всички наши мисли и действия.

От сърцето идват нашите вярвания и стремежи, цели и чувства. Ако сърцето ни е нечисто, действията ни ще бъдат нечисти.

Ето какво Исус казва за това: „… отвътре, от сърцето излизат зли помисли, блудства, блудство, убийства, кражби, користолюбие, нечестие, коварство, сладострастие, лукаво око, хулене, гордост, безумство …“. Тъжна картина!

Но Бог се стреми да очисти сърцето ни и Той постига целта. Това се случва, особено когато ние се обръщаме към Христос в покаяние и вяра, защото „… кръвта на Сина Му Исуса Христа ни очиства от всеки грях“.

Но процесът на очистване продължава и след това, когато с всеки изминал ден ние се отваряме към действието на Светия Дух и с негова помощ избягваме злото и отиваме към добро.

„Блажени чистите по сърце“.

Параходът пореше океанските вълни. Слънцето ярко грееше, а пътниците усмихнати и доволни се разхождаха по палубата.

– Пожар!…. Пожар! – рязък вик разруши спокойната идилия.

Изведнъж сред пътниците възникна паника. Хората започнаха да се щурат като полудели насам натам. Крещяха обезумели, плачеха и се вайкаха.

Демирев бе златотърсач и след успешен „улов“ се връщаше с този кораб у дома, но уви… Бедата надвисна като градоносен облак над житно поле.

Златотърсачът не веднъж се бе сблъсквал с какво ли не в живота си, досега му бе провървяло и все се разминаваше с онази страшната с косата, но сега не се знаеше какъв ще е изхода.

Той хладнокръвно превърза съкровището си към колан си, а отгоре надяна спасителния пояс.

– Да се надяваме, че ще доплувам до бряг, – каза си златотърсачът.

Вече се готвеше да скочи, когато към него изтича момиче и отчаяно закрещя:

– Спасете ме, моля ви! Нямам баща, който да ми помогне. Тук съм сама, а и не умея да плувам. Моля ви, спасете ме!

Гледаше го прекрасно детско личице, обляно  в сълзи. Две изплашени детски очи умоляваха и търсеха закрила.

„Какво да правя? – помисли си Демирев.

Той погледна съкровището си, а после обърна взор към детската ръка, която се бе вкопчила в него. В главата му се надигна буря от противоречиви мисли.

„И двете не мога да спася, – помисли си Демирев. – Трябва да оставя или златото, или детето“.

Не се колеба дълго. Решително хвърли събраното с толкова труд злато във водата, хвана момичето за ръка и двамата скочиха от пламтящия кораб.

Неимоверни усилия. Отчаяна борба, но накрая доплуваха благополучно до бряг. Като се добраха до спасителната суша, Демирев изпадна в безсъзнание.

Когато златотърсачът дойде на себе си, видя момиченцето да седи до него и с малките си ръчички да разтрива гърдите му. Лицето на детето бе обляно в сълзи.

Колко много му струваше това дете, заместило доскорошното му съкровище, но си заслужаваше.

Една спасена човешка душа е много по-ценна от всичките материални блага на земята.

На хората около нас не е известно какво става в глава ни. Те не виждат мислите, мечтите и мотивите на нашите действия. Така не могат да видят и нашата вяра в Христос.

Околните възприемат само твоето тяло. И по това как изглежда, те съдят за това, което става в теб.

Намръщените вежди говорят за недоволство, усмивката разкрива благодарността ни и доброто ни разположение, свитите юмруци са доказателство, че в нас напира гняв и враждебност.

Това, което показва нашето тяло, говори на хората какви сме всъщност.

Можем да декларираме нашата християнска вяра, колкото си искаме, но ако тялото ни свидетелства за друго, хората ще се усъмнят в нашите думи.

Дрехи, говор, навици, с всичко това трябва да прославяме Христос.

Ние трябва да бъдем „…. безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“

Вижда ли се твоята вяра чрез поведението на тялото ти?

Когато Антон беше млад, той пътуваше, изпратен от Захариев, собственик на много фабрики в открит товарен вагон и продаваше прежди за големи суми пари. Изпълняваше и други поръчки, с една дума Захариев му имаше голямо доверие.

Веднъж след една продажба, преброи наличните пари, които носеше в себе си и не можа да намери десет хиляди лева. Провери внимателно в преждата, после по джобовете, но парите бяха изчезнали.

Притесни се и едва не се разплака. Беше се объркал нацяло.

– Как ще обясня на Захариев за недостига? Ще ми повярва ли? – тези и подобни мисли го убиваха. – Ще ме сметне за крадец. Дори и да не ме даде на съд, ще ме изгони позорно като мошеник. Завинаги ще бъда заклеймен с позорно име, а сина ми и жена ми ще ги наричат „сина и жената на мошеника“.

Всичко това се рисуваше в още по-мрачни краски във въображението му. И той реши да сложи край на живота си.

По пътя Антон трябваше да премине през един мост, а зад реката се виждаше един малък манастир.

„Ще застана накрая на вагона и когато преминаваме реката, ще се хвърля във водата и ще се удавя“, – взе бързо решение младият мъж.

Вълнуваше се много. Непоносима тъга и ужас го обхванаха преди смъртта.

Докато беше в такова състояние с него се случи нещо непредвидено.

Антон изпадна в безсъзнание и видя пред себе си облечен в светещи дрехи старец. От него струеше любов и разбиране.

– Слава на Всевишния Бог, Антоне, – каза старецът. – Защо не се обърна за помощ към Божия Син Христос? Той помага на всеки. Не оставяй отчаянието да те съсипе.  Не се съгласявай да изпълниш желанието на дявола, като посегнеш на живота си. Парите, които търсиш, ти ги изпрати на една от фабриките, още вчера, но забрави да запишеш това в тефтера.

Когато дойде на себе си Антон лежеше пред вратите на манастира. Изправи се и прекрачи прага на светата обител и тогава  видя на една от стените изображението на стареца в цял ръст. Същият, който му бе говорил.

В душата на младия човек пламна неописуема благодарност, към Бога и този непознат старец, който го гледаше от иконата. Той осъзна, че към него бе проявена безкрайна милост.

Сред зейналата празнина, от отсечени дървета, ме налегнаха мрачни мисли.

Колко много години ще трябват на тази гора, да заличи раната, която ѝ е нанесена за броени часове?

Много от нас може би няма да ги има, когато над прерязаните дънери ще се извисят отново високи дървета, които ще възстановят величествените си корони.

Природата  бавно и търпеливо, без да престава, упорито възстановява това, с което минаващият през нея човек я наранява и загрозява. Тя е великодушна, но последствията са пагубни за нас.

Приема капризите ни, но ни наказва за опустошенията, които без да се замисляме, ѝ нанасяме.