Наум бе сериозно притеснен. Отново бяха се подиграли на начина му на мислене.

Той седеше сам в стаята и разсъждаваше на глас:

– Не възприемат мислите и действията ми, защото съм християнин? Не, причината е в различните критерии.

Той започна нервно да крачи в стаята.

– Въпреки всичко не трябва да позволявам на света да ме притисне в собствения си калъп. Нужно ли е да имитирам начина им на мислене?

Наум поклати глава отрицателно.

– Техните разсъждения, метод на работа, стил и техника не пасват на Божия стандарт. Нужна ми е вътрешна промяна чрез обновен мисловен модел, който да демонстрира автентично богоподобие.

Наум осъзнаваше, че да живееш различно, означава да не мислиш, както тези, които не познават Бога.

– Исус не бе притиснат от тогава съществуващата система с целия си егоизъм. Животът Му бе изпълнен със служене на другите….

Наум разроши с ръка косата си и продължи монолога си:

– Нали и Словото казва да имаме това отношение, което имаше Исус Христос.

Най-накрая той стигна до следния извод:

– За да бъда истински служител на Бога, нужно е да се променя. Това, с което изпълвам ума си и давам на сърцето си, определя характера и качеството на живота ми.

Марта и Антон бяха състрадателни към хората. Дори нещо да не им харесваше в човека, те го приемаха и тактично коригираха.

В квартала им имаше един мъж, когото всички наричаха Гого. Той, от където минеше, разнасяше неприятна миризма. Явно не се бе научил да спазва някаква хигиена за тялото си. Косата му бе постоянно мазна, а лицето му небръснато.

Един ден Марта и Антон поканиха Гого у дома си на гости. С много обяснения и приказки успяха да го убедят, да се изкъпе в тяхната баня.

Но каква полза имаше от това измиване?

Когато Гого излезе от банята пак бе надянал старите си миризливи дрехи, въпреки че домакините му бяха оставили чисто облекло.

Някои християни правят същото. Те са измити и изчистени от кръвта на Исус, дадена им е новата дреха на правдата. Но те допускат да растат в атмосфера на неверие и имат враждебно отношение към всичко.

Да, Исус ги е очистил с кръвта си и им е дал благодат, но отрицателното отношение и негативното мислене са останали, все едно са облекли старите си миризливи дрехи. Връщат се към предишните си връзки и живеят така, както са били преди да приемат Христос за свой Господ и Спасител.

Тези хора са се променили, но неблагоприятните разсъждения, негативното поведение, обноски и маниер са се запазили, а това е несъвместимо със съживения им дух.

Необходимо е да се премахне „цялата нечистота“, т.е. съзнателно да се освободят от всичко, което ги връща назад и да го отдалечат толкова много от себе си, че да нямаме възможност да го достигнат.

Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Слънцето прежуряше, но тя спокойно се излежаваше в локвата. Даже примижаваше от удоволствие.

– Какво блаженство, – каза си жабата, – навсякъде е жега, а аз се разхлаждам в приятно затоплена локва.

Един ден жабата се замисли сериозно:

– Всички си поставят цел в живота. И аз трябва да си поставя такава, но каква да бъде тя?

Мисленето ѝ се отдаваше трудно, но тя напъна всички гънки на малкия си мозък.

Изведнъж жабата подскочи, цопна в локвата и извика:

– Еврика! От днес и аз си имам цел в живота. Как не съм се досетила до сега?! Това е грандиозна задача. Трябва да изляза суха от водата.

Вие навярно ще си кажете тази жаба е откачила. Де се е чуло и видяло такова нещо? Как е възможно да излезе суха от водата?

Когато настъпи голямата суша жабешката цел се сбъдна.

Жабата излезе от локвата. Огледа се. По нея нямаше нито една капка вода.

– Изглежда трябва да се радвам, – въздъхна тежко жабата, – нали целта ми е изпълнена, но …

Какво „но“, хората цял живот се борят за да постигнат целта си, някои дори не я осъществяват. А тя? Постигнала е целта си, но май не се радва много.

– Ех, – пое си дълбоко въздух жабата и погледна тъжно пресъхналата локва, – всичко бих дала на света, сега да можех да изляза от локвата пак мокра.

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.