Гено имаше съперник, момче като него, което постоянно го тормозеше. Днес Живко отново се бе заял с него.

За Гено това бе много болезнено Той дълго премисляше какво е говорил и какво другият е казал.

Баща му често му казваше в такива случаи:

– Спри да мислиш за това. То може да те унищожи. Дяволът ще надмине себе си, ако продължаваш да се самосъжаляваш и имаш осъдителен дух.

– О, да, – каза си Гено, – дяволът ще плесне ръце самодоволно и ще се зарадва: „Това работи. Превъзходно работи ….“ Не трябва да позволявам ….

Той бе слушал не едно поучение в църквата, където се казваше:

– Бог ни вярва. Той допуска да имаме врагове, но ако реагираме по правилния начин, ще бъде добре за нас.

– Така е, – съгласи се Гено. – Сатана работи чрез нашите врагове, за да ни победи.

Гено закрачи нервно из стаята. Разроши косата си и продължи монолога си:

– Ако реагирам, без да огорчавам Светия Дух, резултатът ще бъде …. моето усъвършенстване.

Той подскочи и възторжено възкликна:

– И тогава не той, а аз ще съм победителят.

Гено се спря и се замисли:

– Живко е използван като оръдие и той едва ли осъзнава това. Тогава какво да правя?

Изведнъж си спомни разговора с дядо си, когато му бе споделил поредното си огорчение:

– Бог иска да се помириш с този Живко.

– Да, но той е ….., – бе спонтанно реагирал Гено.

– Първо се увери, че вината не е твоя. Нали Павел казва: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички”. За това трябва да направиш всичко възможно да се помириш с това момче. Кой знае утре може да станете приятели.

– Трудно е това, – бе казал Гено.

– Помоли се за него, но не Бог да го накаже или да се справи с него, а да бъде благословен.

Небето се бе навъсило и скоро щеше да заплаче. За Атанас това нямаше никакво значение. Него го терзаеше друго и не му даваше мира.

До него на пейката седеше голобрадо момче. Всички в махалата го наричаха Спас.

– Този Бог за Който ми говориш, – размаха ръце Атанас, – ме кара да се чувствам неудобно.

– Защо? – кротко попита Спас.

– Искам Бог, Който да удовлетворява моите желания, независимо дали те наистина отговарят на мои нужди ….

– Така постъпва всеки от нас, – гласът на Спас звучеше тихо, но твърдо и ясно. – Готови сме да приветстваме Господа, но ако се окаже, че не по нашия стандарт, Го отписваме.

– Нима Той не знае какви са очакванията ми и какво ме вълнува? – потри длани Атанас.

– Разочарованието ти е в следствие от загубата на илюзиите, които си хранел до днес.

– И това смяташ, че е добре? – настървено попита Атанас.

– Разочарованието ни спохожда, когато Бог разбива нашите фантазии, събаря идолите ни и разрушава очакванията ни, – спокойно обясни Спас. – Подобно нещо се е случило с народ, който е посрещнал Господа с палмови клони и радостни възклицания.

– Какво точно се е случило? – любопитството жадно се надигаше у Атанас.

– Посрещнали го като цар, а малко по-късно същите крещели: „Разпни го“.

– Триумфалното посрещане е свършило безславно?! – повдигна вежди Атанас.

– Влизането на Исус тържествено в Ерусалим, не е свързано с магаре и палмови клонки, – лицето на Спас придоби сериозно изражение. – То напомня, че изграждането на очаквания въз основа на желанията ни, води до негодуване срещу Господа. Но ако сме открити за Божието, макар и да изглежда неразбираемо за нас, ще израснем във вяра и преклонение към Него.

Бяха настанали неспокойни дни за Григор. Той постоянно се сблъскваше с несправедливости в живота си, но това бе прекалено много за преглъщане.

Усетила мислите му Завистта се завъртя край него. Започна да го измъчва с измамния си шепот:

– Виж, те нямат твоите заслуги, но имат привилегии и притежават това, което ти нямаш…….

Григор бе лишен от мира в сърцето си.

Вместо да се радва на успехите на другите, той стана подозрителен и за най-малкото нещо негодуваше. Допълнително се вбесяваше и се ядосваше.

Един ден неговият приятел Димчо го посъветва:

– Щеше да си много по-добре, ако бе доволен от това, което ти дава Бог. Радвай се с тези, които се радват…..

Григор само кривеше физиономия и пръхтеше от злоба.

– Чуй, – продължаваше Димчо, – ако си зрял, ти ще имаш способност да оценяваш другия, който е по-надарен от теб. Ръкопляскай му и се радвай с него.

– Ти нищо не разбираш, – фучеше раздразнен Григор. – Това вътрешно ме изгаря ….

– Подобно на отмъщението, завистта е като злокачествено заболяване, – въздъхна съчувствено приятелят му. – Това си състояние трябва да представиш на Лекарят на твоята душа. Само Той може със скалпела си да задълбае надълбоко и да изреже злокачественото образование.

– Не, не …. Това не е за мен, – ръкомахаше нервно Григор.

– Ако игнорираш завистта , тя може да се превърне в неизлечимо заболяване на душата ти, – предупреди го Димчо. – Покани Бог още днес да я отреже и да те раздели завинаги от нея.

Колкото и да нервничеше Григор осъзнаваше, че ако допусне завистта да се развие докрай в него, тя ще го погълне, подобно на бавнорастящ рак …..

Хубавото е, че имаше изход, както за нашия герой, така и за други попаднали под робството на завистта.

Единственото, което трябва да се направи в случая е следното. Човек трябва да се обърне към великия Лекар, своя Създател.

Дико бе изпратен в командировка далече от дома. Това не се случваше за първи път, но този път той преживя нещо, което го промени.

След съвещанията в голямата зала, Дико бе поканен в един дом за вечеря. Тъй като нямаше къде да отиде, освен в хотела, където бе наета стая за него, той се съгласи.

Дико не бе единственият гост тази вечер в този дом.

Той забеляза , че гостите обслужваше една възрастна жена, на около седемдесет и пет години.

Лицето ѝ бе набраздено от дълбоки бръчки, които свидетелствуваха за труден живот.

Дико се вгледа по-внимателно в нея и разбра, че тази жена бе силна духом. Очевидно бе, че е минала през много трудности, но те не бяха я сломили.

Очите ѝ излъчваха светлина. Когато сервираше храната на масата се забелязваше с какво голямо удоволствие го правеше.

Доброжелателната усмивка не слизаше от лицето ѝ.

– Коя е тази жена? – попита Дико. – От нея се излъчва невероятна вътрешна красота.

– Това е моята жена, – отговори щастливият домакин.

Когато усети смущението на госта си, щастливият съпруг сподели:

– Несправедливо бях обвинен и вкаран в затвора за дванадесет години. Тежкото бреме за отглеждането на осемте ни деца легна на плещите на жена ми. Но тя бе силна жена и издържа всичко…..

Жените, които притежават такива качества, са достойни за хвала и уважение.

Те са достатъчно силни, за да не дават воля на гнева си, ако с тях постъпят несправедливо. Такива винаги действат като миротворци в конфликтни ситуации.

Животът често ни поднася неприятни изненади. Понякога ни се иска да се откажем, да се ядосаме, да се разстроим.

Способността да се контролирате, да не се дразните, да запазите спокойствие във всяка ситуация, показва вашата духовна зрялост.

А такава жена, която въпреки всичко това остава силна, непреклонна, решителна и знае как да запази мира в дома си, няма цена.

То бе едно средно голямо човешко сърце. Спокойствие и мир царяха в него.

Един ден към него се зададоха Алчността, Амбицията, Завистта и Гордостта. Те не бяха доволни от състоянието на сърцето и решиха да го нападнат.

Завистта се плъзна в сърцето под прикритието на мрака и злорадо заяви:
– Ще му открадна удовлетворението. Сега ще видите, как ще придобие желание да стане по-добро от другите. Ще поиска по-високи постижение и не на последно място ще пожелае на всяка цена да получи харесващите му се неща.

Не напразно наричат Завистта злокачествена язва и враждебна настройка. Тя бушува като тиранин с бури отвсякъде. Обърква душата и живота на човека. Тази болест на духа налага тежък данък на жертвите си.

Алчността пожела:

– Ще затворя ушите на сърцето за вопъла на нуждаещите се.

Амбицията реши:

– Ще да го овладея и манипулирам, както си желая.

А Гордостта помогна на сърцето да се възгордее и дотолкова го наду, че то щеше да се пръсне.

С тиха стъпка приближи и Ревността. Тя винаги започва с пълни ръце, а след това се движеше с ужас от загубата на нещо.

– Ще се подхраня от страха на сърцето, че ще загуби. Ще го подтикна към борба на живот и смърт, за да запази притежанията си.

Сърцето не очакваше такова нападение. Това бе неприятна изненада за него, но то не се уплаши.

Извика към Господа и Той го освободи.