Заоблачи се. Небето се покри със сиви дъждовни облаци. Павел и Тома потърсиха да се скрият някъде, защото едри дъждовни капки започнаха да удрят по асфалта.

Видяха, че закусвалнята още не беше затворила вратите си и се вмъкнаха бързо в заведението. Настаниха се удобно на една маса. Поръчаха си чай и баница със спанак.

Докато чакаха да дойде поръчката, двамата се заприказваха.

– Виж в какво време живеем, – оплака се Тома, – Накъде се движи историята?

– Тя се намира в Божиите ръце, – уверено отговори Павел.

– Какво говориш? Виж какъв хаос е около нас. Бедствия, катаклизми, протести, войни и какво ли още не …. – възмути се Тома.

– Въпреки всичко това всемогъщата Божия ръка винаги води до осъществяването на Неговия план, – наблегна Павел.

– И ти вярваш в това? – погледна го изненадано Тома.

– Не винаги можем да осъзнаем действието на Бога в света. „Неявно действа Господ, творящ чудеса“, – завърши Павел с цитат от една песен.

– Но къде е той?

– Бог е винаги до нас. Той ни подкрепя със Своя промисъл и неусетно за нас изпълнява Своята воля.

– А в какво се състои тя?

– „Да се събере в Христа всичко – това, което е небесно и земно“, – цитира Библията Павел. – Един ден, силата на сатана ще бъде премахната и Христос ще царува над цялото творение. В този ден всеки грях на този бунтовен и покварен свят ще бъде изчистен и ще настъпи Христовото Царство на праведността и мира.

– Но погледни какво пишат по вестниците! Чуй какво говорят по телевизията! – настояваше Тома.

– Нека не те смущават заглавията във вестниците, нито изказванията по телевизията. Бог непрестанно работи в този свят и един ден царството на Христос ще триумфира.

Поръчката пристигна и двамата мълчаливо се заеха с нея.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

Дончо и Павлина бяха млада двойка, които се готвеха да встъпят в брак. Бъдещето им изглеждаше розово. Но грехът подкопа това толкова дългоочаквано щастие.

След като станаха семейство, Дончо започна да се увлича по силни алкохолни напитки. В тази си пристрастеност той затъваше все повече и повече.

Дончо започна да прекарва вечерите си навън. Това причиняваше много болка и мъка на Павлина.

Времето минаваше и идеалът на сърцето ѝ постепенно и безвъзвратно се превръщаше в пияница.

Накрая тя загуби търпение и отиде в кръчмата. Атмосферата в заведението бе задушна. От димът на пушещите вътре не се виждаше почти нищо. Миришеше на пот и повръщано. Долавяха се алкохолни изпарения.

Павлина отиде при кръчмаря и възмутено му каза:

– Върнете мъжа ми!

– Ето той е там, – с усмивка кръчмарят посочи към една от масите. – Вземете си го.

Там спеше пиян млад мъж, заобиколен от множество празни бутилки. Той беше грозно отворил уста и силно хъркаше.

– Нима това е моят мъж? – ужасена възкликна Павлина. – Какво сте направили с него? Върнете ми го такъв, какъвто го знаех преди.

– Пиянството е неотслабващ и издържлив порок, – поклати глава кръчмарят като леко се усмихна. – То прави мъжественият човек плах, целомъдреният похотлив и отнема всяко благоразумие. Виното удавя разсъдъка и всяка жизнена мисъл.

– Да, виждам, – каза с огорчение Павлина, – прекаляването му с алкохола, го е направил роб на дявола.

– Сълзи, кавги, мъка, рани без причина, зачервени очи, – каза кръчмарят и погледна със съжаление младата жена, – всичко това постига този, който се е пристрастил към алкохола.

– Защо не го изхвърлите тогава? – попита Павлина настръхнала.

– Дори да го набия и изгоня от заведението, той няма да усети нищо, защото мозъкът му е замъглен и той не усеща болка. Лошото е, че на другия ден като се събуди, няма да помни нищо и ще иска отново да пие.

Павлина разплакана напусна заведението.

Алкохолът е съсипал не едно семейство.

Тази зима беше небивала досега. Тя не приличаше на никоя друга до момента. Студът бе сковал всичко. 27 градуса под нулата.

Хората се разтревожиха и завайкаха:

– Дано не се случи най-лошото! Ами ако замръзнат нивите?!

Капчуците закапаха едва през март и потекоха потоци води. Всичко се съживи. Дебелият слой сняг бе запазил посивите и хората си отдъхнаха от наслоилото се напрежение.

В началото на април зимата отново се върна с нова сила. Заваля сняг и радостта помръкна. Неочакваната промяна на времето разтревожи хората отново. Освен снега забушуваха и незапомнени бури.

Но когато снегът се стопи отново, хората станаха свидетели на чудо. Нивите им не бяха толкова много пострадали.

Людете се усмихнаха и си казаха:

– Бог дал, Бог взел. Каквото за другите, това и за нас!

Но де такъв късмет особено за сиромасите?

След студената и продължителна зима настана суша. Нивите не измръзнаха, но не можаха да израснат и да налеят добър клас. Как щеше да се жъне?

Но това не беше края.

Един ден тресна гръм. Голям тежък облак започна да се издига над къра. Над земята притъмня. От запад се появи огромна сиво-черна маса облаци.

Вятърът завъртя в игрив танц прахоляк, тръни и каквото намери. Гръмотевиците затрещяха бързо една след друга като картечница Те разтърсиха земята със страшната си сила. Ослепителни светкавици раздраха небето. Слънцето се уплаши и се скри зад облаците.

Разтърсващ гръм разкъса облаците. Падна мълния. Рукна пороен дъжд.

– Слава Богу, – благославяше дядо Петър, който бе коленичил на прага с високо вдигнати ръце нагоре.

Колко много значеше този дъжд за жадната земя.

Изведнъж се изви силен вятър. Клоните на дърветата започнаха да се превиват до земята. От пръстта започнаха да отскачат големи ледени топчета.

Потекоха мътни води по улиците. Дворовете побеляха от града. След това отново плисна проливен дъжд, който постепенно премина в тиха, напоителна влага. Захладня. Въздухът се освежи.

Листата на растенията бяха разкъсани и разхвърляни по земята като ненужни. Недораслите жита бяха смазани.

Хората се отчаяха. Безизходицата закрещя в сърцата им:

– От къде ще се намери брашно за хляб и храна за добитъка?!

Нощ след нощ в продължение на три години Джамил преживяваше един и същи ужас. Група мъже, лидери на местни ислямски групировка, идваха в дома му и го биеха подред.

Те го блъскаха и удряха, докато загубеше съзнание, а след това го ритаха с крака. Тяхната ненавист се разпалваше и от изпитият в големи количества алкохол. Понякога идваше само един от тях.

В техните очи Джамил бе „неверник“, защото в малкото си селце в Централна Азия привеждаше хората от исляма към Христос.

Всяка нощ след побоя Джамил ставаше, измиваше  кръвта от лицето си и казваше:

– Благодаря ти Боже, че с това днешните изпитания приключиха.

Една вечер тази група от ръководителите на ислямски групировки влязоха в дома на Джамил по време на вечеря. Те бяха гладни. И преди отново да пребият Джамил, ръководителят им заповяда на жена му:

– Приготви ни да ядем.

Мъжете седнаха на пода около масата и поглеждаха подсмихвайки се:

„Ха сега да видим в това положение дали ще прояви християнската си кротост“.

Жената на Джамил въпросително погледна мъжа си, надявайки се да ѝ подскаже как да постъпи в тази ситуация.

– Моля те, приготви им да ядат, – каза спокойно Джамил.

Тя покорно приготви и поднесе най-добрата храна, която имаха в техния дом.

Докато ядяха Джамил използва възможността и им проповядва Евангелието. Той знаеше, че това може да доведе до още по жесток побой, дори да пребият жена му и сина му, но той не млъкна, въпреки всичките си страхове.

Когато мюсюлманите приключиха яденето Джамил им пожела:

– Бог да благослови пътя и работата ви.

Мъжете бяха поразени. Лидерът на групата каза:

– Ние дойдохме в твоя дом, да те пребием от бой и ядохме от твоята храна. Как сега ще те бием? ….. Ще ви оставим на мира.

Джамил и жена му бяха изненадани от тези думи.

След няколко дена лидерът на групата на ислямистите покани Джамил в дома си, за да проповядва Евангелието на цялото му семейство. В този ден много от присъстващите получиха мир с Бога.

Така Евангелието тръгна от къща на къща.