Катя чу как възрастните си говореха за по-малкият ѝ брат:

– Какво да се прави? На Стоян му е вързан езика.

И тя си представи нещо вързано в устата на брат ѝ.

– Глупости, – каза си тя. – Такова нещо не съм видяла в устата му. Има си език и зъби, както всички.

Един ден не се стърпя, доближи се до майка си и тихо я попита:

– Какво означава да си с „вързан език“?

Майка ѝ веднага се досети, че пак е подслушвала, но нищо не е разбрала.

– Това е състояние, в което някой се е родил – и тя погали дъщеря си по главата. – Това му пречи да се храни, но още по-лошо е, че го възпрепятства да говори.

– Питах чичо Сашо комшията. И той ми каза, че става въпрос за човек, който е срамежлив и не му достигат думи да говори, – смутено обясни Катя.

– Е, понякога като не знаем какво да кажем, ни се смеят, че ни се е вързал езика, – усмихна се майка ѝ.

– Какво ще стане със Стоян? – попита притеснено Катя сещайки се за малкия си брат.

– Не се тревожи за него. Предстои му операция и се надявам всичко да свърши благополучно, – успокои я майка ѝ.

– А аз какво да правя, за да не ми се „връзва езика“?

– За това ни помага Божия Дух. Той ни утешава и ни помага да оформим болката, объркването и разсеяността си с ясни думи, които се движат от сърцата ни към Бога и другите хора.

Чу се детски плач. Въздъхнаха облекчено:

– Най-после се роди.

И тогава дойде първото разочарования. Малкото красиво момиченце, което току що се бе родило, нямаше крака.

Майка ѝ я изостави в болницата и с насълзени очи каза на персонала в родилното.

– Не мога да се грижа за нея. Това ще бъде убийствено за мен …

Нарекоха я Рени. Тя бе настанена в дом за изоставени деца.

Момиченцето бе любвеобилно и не разбираше каква мъка го очаква.

Когато осъзна положението си, болка преряза сърцето ѝ.

– Ще се намери ли някой да ме обича такава? – питаше Рени. – Кой би осиновил дете без крака?

Намериха се и такива.

Младо семейство, което не можеше да има деца, веднага харесаха малкото сакато дете. Те го обгърнаха с любов и се стараеха да не обръщат внимание на недъга му.

Осиновителите ѝ и помогнаха да осъзнае, че тя е такава, поради някаква причина.

– Бог има план за живота ти и ще те използва мощно, – насърчаваха я те.

Те я учеха:

– Никога не казвай „не мога“, – поощряваха я те и ѝ вдъхваха смелост за всяко начинание.

Рени стана акробат. Когато бе облечена в блестящ костюм и се рееше във въздуха, на никого и през ум не би му минало, че тя няма крака.

Постепенно тя започна да се справя с предизвикателствата.

А по-късно мотивираше другите край себе си:

– Щом аз мога да се справя с това и вие ще можете да преодолеете препятствията пред вас.

Може за околните да изглеждаме неспособни и неподходящи, но Бог ще ви използва и такива.

Ние всички сме тук на земята с определена причина и Бог милостиво ни помага по пътя ни.

Времето се бе стопли и слънцето щастливо се усмихваше на небето.

Дончо заедно с майка си излезе на разходка.

Когато вървяха край реката едно водно конче се блъсна в момчето и бездиханно падна на земята.

Сърцето на Дончо се сви. Той се наведе, взе в ръцете си пострадалото насекомо и започна ритмично с пръст да натиска телцето му.

– Какво правиш? – попита майката на момчето.

– Изкуствено дишане, – отговори Дончо, като продължаваше съсредоточено да извършва същото действие.

– О, мило мое момче, – усмихна се майката, – водното конче е много нежно. Твоята намеса няма да му помогне. Ако е още живо, може само да му навреди и дори да умре.

– О, мамо, аз съм виновен за смъртта му. Изпречих се на пътя му и то умря.

– Едва ли, – повдигна вежди майката.

– Да, но ако не бях го пресрещнал …..

– Водното конче само си е виновно. Когато лети трябва да гледа пътя, а не в смартфона си – и жената намигна на сина си.

Дончо погледна към майка си и се усмихна.

Елена бе добра готвачка. Тя винаги изненадваше домашните си с вкусна храна.

Днес тя, съпруга ѝ Тотьо и малкият и син ѝ Дени бяха седнали да обядват.

Малкият погледна сложеното в чинията му, намръщи се и каза:

– Няма да ям това, дайте ми шоколад.

Елена не за първи път се сблъскваше с капризите на сина си, затова реши да го насърчи:

– Много е вкусно опитай го. След като го изядеш, ще получиш шоколад.

– Не, – недоволно поклати глава малчугана, – такова ядох в детската градина и не ми хареса. Искам шоколад.

Намеси се и Тотьо:
– Няма значение какво си ял в детската градина, майка ти готви много хубаво.

Дени продължи да упорства:

– Искам шоколад.

– Разбери, – раздразнен каза Тотьо, – сега най-важната ти работа е да се храниш, за да пораснеш и да станеш силен.

Малкият сбърчи нос и обърна гръб на чинията.

Тотьо въздъхна и продължи вече малко по-меко:

– Това е здравословна храна особено за деца. Приеми изяждането на тази храна за работа, а шоколада за награда. Така, както аз отивам на работа и получавам заплата.

– А ако не искам да свърша работата си? – попита закачливо Дени и хитро погледна баща си.

– Да, но ще искаш заплата, а тя не се полага за несвършена работа, – наблегна Тотьо на думите си. – За това по-добре си изяж сипаното в чинията.

Дени взе с неохота вилицата, откъсна малко парче от храната в чинията. Лапна го и се усмихна.

– Вкусно е, – призна малчуганът.

Нямаше нужда повече от увещания. Чинията бързо бе изпразнена.

След като приключиха с обяда, Елена извади голям шоколада от хладилника и го подаде на Дени.

Той го взе, повъртя го в ръцете си, а след това каза на майка си:

– Мамо, подарявам ти този шоколад за вкусната работа.

Кремена бе притеснена, по-точно объркана. Трудно ѝ бе да сподели с майка си, защото тя винаги я укоряваше. С баща си почти никога не разговаряше освен за оценките в училище.

Не можеше да сподели и с приятелката си Виктория, защото това, което ѝ казваше насаме го чуваше от друг по-късно.

Измъчваше се и не знаеше как да постъпи.

Кремена седеше на пейката пред блока, потънала в нерадостните си мисли.

Съседката Марта забеляза угриженото лице на девойката, приближи внимателно към нея и каза:

– Гледам те от известно време. Стоиш омърлушена, забила поглед в земята. Вероятно имаш проблем и няма с кого да го споделиш.

Кремена изтръпна и си помисли:

„Тази жена чете мислите ми. Иначе от къде ще знае, как се чувствам?“

Девойката погледна изплашено жената и бе готова да побегне.

– Не се чуди, че отгатнах, какво става с теб, – заговори успокоително Марта, – на лицето ти всичко е изписано. Не забравяй! И аз някога съм била млада.

Това като че ли поотпусна Кремена. И тя тъжно промълви:

– Жоро ме обича и ми предложи да се оженим. Той е страхотен, но аз не го обичам. Трябва ли да се омъжа за него и да вярвам, че любовта ще дойде по-късно?

Трудна ситуация, върху която човек може да разсъждава безкрайно.

– Запитай се, – предложи Марта, – дали би могла да обикнеш този човек, само защото отговаря на определени условия. Здрав е. Има добра работа. Осигурява нуждите ми и отговаря на очакванията ми.

– Може би, – несигурно отговори Кремена.

– Ако е така, – усмихна се Марта, – чувството, което изпитваш към този младеж се нарича „условна любов“. А такава оцелява само, ако са изпълнени определени условия.

– Е, това не звучи много добре, – Кремена се сконфузи. – Тогава каква любов трябва да изпитвам към човека, за когото трябва да се оженя?

– Трябва да обичаш безусловно човека до себе си.

– Какво означава това?

– Каквото и да прави, както и да се промени, дори да претърпи големи загуби, ….. нищо от това да не може да унищожи любовта ти към него.

– Хмм. С Жоро бих могла да опитам така.

– Готова ли си да рискуваш и преминеш през всякакъв вид обстоятелства с този човек, за да научиш какъв е този вид любов? – предизвика я Марта.

– Честно казано не знам, – призна си Кремена.

– Когато съм в затруднение, аз се обръщам към Бога и търся мъдрост от Него.

– Навярно и аз трябва да направя така, – решително каза Кремена.

Лицето на девойката се разведри. Тя стана от пейката и тръгна към дома си.