Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Добре познатата марка Tommy Hilfiger пусна колекция от детски облекла, която са фокусирани върху децата с увреждания.

В колекцията са представени 22 модела за момчета и момичета. Предимно ежедневно облекло – тениски, рокли, дънки, които много лесно могат да се облекат и съблекат.

Специално за децата с увреждания американски дизайнер Tommy Hilfiger е заменил конвенционалното закопчаване на дрехите с магнити и велкро.

Автор на идеята е Mindy Shayer, майка на три деца едно , от които страдат от мускулна дистрофия. Вродена болест ограничава детето в избора на дрехи.

Именно Mindy е привлякла вниманието на обществеността и дизайнерите, че в магазините отсъстват дрехи адаптирани за деца със специални нужди.

Цената на моделите на новата колекция не се отличава от тази на оригиналната детска линия. Родителите ще могат да закупят специализирано облекло само за 18 – 42 долара.

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.

Тази сутрин Диди бе много кротка и не се тръшкаше. Даже спокойно вървеше до майка си, която я водеше за ръка към детската градина.

Изведнъж момиченцето се вгледа в слънчевото зайче, което се получаваше от часовника на майка му и попита:

– Мамо, защо са го нарекли слънчево зайче? То съвсем не прилича на зайче?

– Може би защото подскача, – майката се опита да намери някакво разрешение на въпроса.  – Виж как скача – и майката раздвижи ръката си.

– Наистина скача ….., – за момент Диди се замисли. – Щом скача, по-добре би било да го нарекат конче.

Много деца не могат да изговарят правилно буквата Р, С, Ш, Л и Ж, но Нели не изговаряше буквата К, а я заменяше с Т.

– Какво расте в градината? – питаше я майка ѝ.

– Татофи, мортови, туши, таставици, – изброяваше Нели.

Бабата ѝ се усмихваше и се караше на майка ѝ:

– Остави детето, нека говори, както си иска.

Въпреки това в семейството решиха да заведат Нели на логопед.

Майка ѝ я заведе и каза на лекаря:

– Спасявайте ни, докторе. Тя не произнася буква К. Пълна трагедия, чак свят ми се завива.

Докато майката на Нели говореше от очите ѝ се лееха сълзи.

Докторът огледа детето и каза:

– Кажи „каша“.

– Таша.

– Кажи „кукла“.

– Тутла.

– Кажи „клоун“.

– Уморих се вече, – каза Нели. – Хайде да отидем на балтона и да полеем цветята. Аз ще полея червените, а ти белите.

Логопедът се изненада и попита:

– Ти познаваш ли цветовете?

Нели се учуди на въпроса, а после самодоволно заяви:

– Да.

– Този цвят какъв е? – попита лекарят.

– Син, – каза уверено Нели.

– А този? – продължи логопедът.

– Жълт.

– А този?

– Морстосин, като вълните.

– А стихчета знаеш ли? – логопедът се усмихна на детето.

След това докторът изслуша няколко стихотворения и една песен. Накарая Нели завърши с танц, като се въртеше из цялата стая.

След всичко видяно логопедът се обърна към майката:

– В коридора седи петгодишно момче, чийто запас от думи се състои от „мама“, „баба“ и „дай“, а също и второкласник, който само казва „здаси“ и „фувка“. Вие сте ми довели момиченце на година и осем месеца, което познава цветовете, знае какво е морско синьо, казва стихчета, пее песни и танцува, дори измисля развлечение за възрастните, да поливат цветя на балкона. За какво толкова се притеснявате, че не може да изговори една единствена буква правилно ли? Хванете детето си за ръка и  си отивайте в къщи, да поливате цветята. В близките три години да не съм ви видял тук.

След един месец Нели се обади по телефона на леля си:

– Вече мога да казвам буквата К. Идвайте и ми носете бонбони.