Слънцето яко напичаше, но това не пречеше на множество хора облечени в черно, да се движат в дълга върволица след катафалката.

Явно погребваха знатен и уважаван човек.

Към хората се приближи една баба и попита:

– Колко ли пари е оставил?

Вероятно тя знаеше, че човекът, който погребваха е много богат.

– Дойде време да остави всичко, което имаше, – промърмори мъж облечен в черно.

Сякаш ѝ каза: „И милиони да е имал, той ги е оставил. Нищо не може да занесе със себе си в гроба“.

Двама мъже стояха в страни и наблюдаваха как хората бавно пъплеха към гробищата.

Единият от тях Милан Наблюдателят, коментира разговора на бабата с един от опечалените:

– Имал е много, но всичко е до време.

Кочо Правдивия отбеляза:

– Често ми се случва да чуя как някой представя на друг свой познат: „Това е Дичо, той работи при Михайлов, големият бизнесмен“. Нима ценността на човека се определя от мястото на работата или от професията?

– Да, но така се представят само преуспяващи хора или които са започнали да имат явен успех в едно или друго начинание, – отбеляза Милан.

Дядо Добри, който незабелязан се бе приближил до двамата мъже каза:

– Бог не съди за нас по успехите ни. Той ни обича всички еднакво.

– Тогава по какво ще се определи стойността ни? – намръщи чело Кочо.

– Нима не се опредяла от това: Как се обличаме? В какъв дом живеем? Каква кола караме? – попита Милан.

– Нашата ценност се определя от това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и Христос е умрял за нас, – каза дядо Добри. – Ако сме приели това, Той ни приема в Своето семейство и ние за винаги ставаме Негови деца.

Баба Дина, която се бе подпряла на тоягата си, веднага подкрепи стареца:

– Не си мислете, че вашата стойност като люде зависи от пари или положението, което заемате в обществото. Ни най-малко. Но запомнете едно, колкото и да се опъвате и да се мислите за много умни, вие сте безкрайно скъпи за Бога. За това по-добре не се дърпайте, като опърничави магарета, от Него.

Милан и Дичо махнаха с ръце. Какво ще слушат тези изветрели старци?!

– Ей го на човека, какви почести, какво уважение само, – посочи Милан към отминалата върволица.

– Да, ама нищо не носи там, – засмя се Дичо. – всичко, което е изкарал, ще го изпапат наследниците му. Каква полза от всичкия му труд?

Топъл есенен ден. Хората шетаха по дворовете. Наближаваше зимата, за това всичко трябваше да се подготви, земята, растенията и дръвчетата за предстоящия студ.

Това бе благоприятно време да се засадят нови храсти, дръвчета и лози.

Надвечер задуха хладен вятър, който не обещаваше нищо хубаво.

Бай Марин замръкна в Гълъбово с каручката си. Беше я натоварил с вар.

Като го питаха:

– Какво караш?

Отговаряше  смутено:

– Малко вар, да измажем, за строителство, а мога част от нея и да продам.

Ще, не ще, тази нощ бай Марин трябваше да остане в Гълъбово.

– Е, утре по видело ще съм си у дома, – каза си бай Марин

И отседна в близката механа, в която даваха стаи за такива закъсали като него при смрачаване.

На сутринта всичко беше отрупано със сняг, но това не притесни хората. Още вечерта местният „метеоролог“ бай Видко като усети студения вятър рече:

– Ще осъмнем със сняг.

Бай Марин похапна и излезе навън, да види каручката си. Магарето му бе прибрано на топло в обора още снощи.

Запъхтях Марин бързо се върна в механата и извика уплашено:

– Нямам ми каручката.

Хората се стъписаха:

– Как така я няма?

– Кой ще я открадне?

– На кой му е потрябвала твоята каручка?

Станаха големи разправии.

Хората излязоха вкупом с бай Марин. Той с болка сочеше мястото, където я бе оставил вечерта.

– Ето, няма я!

Каручката наистина бе изчезнала. На мястото имаше само прясно навалял сняг.

– Че къде ще я скрие, – недоумяваше Петър. – Никакви следи няма по снега.

Обърнаха цялото село, а каручката сякаш бе потънала в дън земята.

Чак след два дена, когато се стопи снега, на мястото на каручката намериха само варта. Смаяха се.

– Как е станало това чудо? – попита Никола.

– Знаете ли какво е станало? – засмя се селския даскал Симеонов. – Каручката е изгоряла.

– Как така? – попита Гено. – Наоколо няма пепел или въглени.

– Много просто, – каза Симеонов. – Снегът е помогнал на негасената вар, да се превърне в гасена.

Много се почесаха по главите, но накрая разбраха какво искаше да им каже даскала.

– Брей, – възкликна Пенко, – много хора виждат, но малцина се замислят над видяното…..

Любовта не може просто да каже:

– Съжалявам този човек. Колко жалко? Защо се случват толкова лоши неща?

Любовта хваща момента.

Добрият Самарянин направи няколко неща в този момент.

Някои преводи казват, че той се наведе надолу. С други думи, застана на нивото на мъжа.

Самарянинът използва това, което е имал. Облекчи раните му с вино и масло. Това той имаше в дисагите на магарето си. Виното е проработило като антисептик, а маслото е успокоило раните.

Казва се, че го е превързал. От къде е взел бинтове? Той не е бил лекар. За превръзки са послужили част от дрехите на самарянина.

Добрият Самарянин направи, каквото е можел и с това, което е имал в момента.

„Не въздържай доброто от ония, на които се дължи, Когато ти дава ръка да им го направиш. Не казвай на ближния си: Иди върни се пак, И ще ти дам утре, Когато имаш при себе си това, което му се пада“.

Светът е пълен с ранени хора. Може би те не са наранени физически, а емоционално. Те се нуждаят от вашата любов.

Не чакайте да настъпят по-добри условия. Не отлагайте нещо, което знаете, че трябва да се направи днес. Бог ще бъде с вас, докато се възползвате от момента.

Хората, които съблазняват другите да живеят като търсят удоволствия, приличат на безводни източници.

Тези, кито се стремят да утолят жаждата си с материални неща от този свят, още повече ще ожаднеят.

Лъжеучителите обещават свобода, а в същото време самите те са роби на греховни желания. Тези хора са глупави като Ваалам, чието магаре бе по-умно от него.

Светските приятели се хвалят с така наречената свобода и се опитват да съблазнят и вярващите да се върнат в света.

Когато човек е убеден в покварата на света, получава свобода само в Исус.

Ако слушахме тези светски съблазнители и се върнем в света, по-добре изобщо да не сме узнавали пътя на праведността, защото така бихме заприличали на кучето, което се е върнало на бълвоча си.

Влезе магарето, с Исус на гърба, в Ерусалим. Пред него се разстилаха клони и дрехи.

Магарето погледна на всичко това и обидено продума:

– Кой смее да ме нарича глупаво и неблагородно животно?!

Не приличаме ли понякога на това магаре?

Бог ни дава сила и ни поверява да извършим делото на благовестието на земята, а ние вече се считаме за герои, сякаш всичко вършим със собствени сили.