Ние сме привикнали към скоча. Използваме го за хиляди неща.
А знаете ли как се е появил?
Това се случило през 1923 г. Изобретателят Ричард Дрю започнал работа на фирма за хартия.
Била му поставена задача да проследи продажбата на хартия в магазините и работилниците. По това време той посетил цех за автомобили.
Дрю забелязал, че при боядисването на автомобила с няколко цвята, не се получават равни линии. И той си поставил задача да реши този проблем.
При следващото си посещение в цеха Дрю носел 5 сантиметрова „лента за поливане“, която била намазана с лепило и от двете страни. Но тя се смачкала и малко по-късно вече не можела да се използва.
Бояджията се заинтересувал от направеното, но не платил за изобретението. Всички останали с мисълта, че идеята не е толкова добра.
След 7 години Дрю си спомнил за своето изобретение. Но този път събитията протекли по-различно.
На 8 септември 1930 г. се появил нов образец на скоча, които веднага отишъл при клиент в Чикаго.
И какво се случило по-нататък?
Изобретението компенсирало всички вложени усилия. Скочът най-накрая бил оценен по достойство.

Ти порастваш, правиш кариера, създаваш семейство. Мислиш, че всичко си постигнал сам и все пак … идва момент, когато осъзнаваш, на колко много хора си задължен за успехите си.
Не става дума само за благодарност, а за това, че хората са свързани един със друг, те си взаимодействат.
Осъзнавайки това по друг начин започваш да гледаш на околните, на родителите, учителите….
Вероятно виждаш, че твоето поведение към хората около теб е модел на взаимоотношения, които си възприел от родителите си. Ти не веднъж си ги виждал как разговарят на улицата, в магазина, на бензиностанцията и неволно ги имитираш, но по свой начин.
И един ден осъзнаваш, че децата ти ще копират твоите действия. Ясно е, че и най-добрия родител, не винаги действа по правилния начин. Оправдавайки се с умора, недостиг на сили, болест, изключва дадено искане на детето или изобщо не му обръща внимание…., а после?
Такъв момент остава като неприятен спомен за детето през дългите години на съществуването му. То се мъчи да го забрави, но колкото е по-неприятен, толкова по-дълбоко се врязва в паметта му.
Как ли ще ни запомнят нашите деца?

Те бяха петима приятели и решиха да си направят малка екскурзия. И тъй като в походът не искаха да се заяждат и карат, взема умерено количество алкохол.

– Храна ще си купим  от селата, през които минаваме, – каза Страти.

– Да вземем само малко сандвичи, – предложи Петър, – поне да има за из път.

Тръгнаха бодро напред, готови да се насладят на природата. Отдалечиха се доста от града. След обяд се оказаха в някакво затънтено село.

– Какви са тези хора? – ядоса се Симо. – Колко е часът, а магазинът вече е затворен.

От някакъв човек в селото успяха да купят буркан с горчица и 10 килограма местни наденици.

Вече се стъмваше, а те се отдалечиха на час от селото, навътре в гората.

Целта на пътешествието беше достигната и те решиха да се настанят. Бяха много уморени, нямаха сили нито да си разпънат палатките, нито да си приготват нещо за ядене. Бръкнаха в саковете за сандвичи, но бяха ги изяли.

– Тепърва да правя нещо за ядене, не ми се иска, – измърмори Марко.

– Ей, – извика Николай, – нали купухме буркан с горчица и наденици.

И в тъмното започнаха да топят надениците в горчицата и ядат.

На сутринта …. истинска идилия.

Петър повръщаше, Николай се смееше, а останалите седяха като гръмнати.

На средата на поляната стоеше неотворен буркана с горчица, а до него голямо кравешко лайно. В него се забелязваха отвори  с широчината на наденица….

Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

Кафето е не само прекрасна напитка, на него може да се нарисува интересна рисунка. Тази техника се нарича лате арт и тя се е появила в Италия през 16 век. Измислили са я монаси капуцини. Между другото, акварел, гваш и мастило за тази техника не са необходими, трябва само мляко, каймак, всички видове сиропи, както канела и настърган шоколад.
Основна за русуване върху кафе се явява пяната. Нейната единствена съставка е добре разбито мляко. Бавно без да се бърза се излива млякото, така че то да легне на пяната във вид на вълни и различни извивки. Така вие можете да направите какъв да е елемент цвете, сърце или друга фигура.
Как се рисува с мляко върху кафето?
Техниката на гравиране изисква използването на заострени предмети: клечки за зъби, игли и т.н. С тяхна помощ можете да направите извивки, линии и да придадете на рисунката различна форма. Тук освен млякото ще е нужен и сироп. Първоначално излейте сиропа в центъра на млякото и с помощта на пръчица нарисувайте всичко, което пожелаете.
Кафето може да се изрисува и с шоколад.
При тази техника, най-простия начин е да се използват шаблони, които можете да си купите в магазина или да си направите сами. За това ви  е неоходим дебел картон или пластмаса. Изрежете образа и го сложете върху излятото мляко. Открите части засипете с шоколад или канела, а можете да използвате и бои за храна, които могат да бъдат с различни цветове.
Хората, които украсяват кафето с рисунки се наричат баристи.