Ирена и Илия бяха семейство за пример в селото. Помагаха си, работеха задружно и никой от тях не поглеждаше към чуждото.

Плъзна из селото завистта като змия и бързо разпали въображението и инициативата на хората.

Двамата известни в околия шегаджии решиха да скроят номер на Илия и да разбутат семейното им огнище. Речено сторено.

Една вечер, когато Ирена почистваше ватенката на мъжа си, извади от джобовете ѝ сутиен и дамски бикини. Сърцето ѝ се преобърна и в него се засели ревността.

Когато Илия влезе в стаята, Ирена навря в лицето му откритите вещи и започна да крещи:

– Тръгнал си с друга! Купуваш ѝ финно бельо…. Как не те е срам, децата ти пораснаха, сега на стари години ли взе да пощуряваш.

– Ирено, – хвана я Илия за ръцете, – някой ми ги е набутал нарочно в джобовете, не разбираш ли? Аз от такива неща не разбирам, камо ли да ги купя.

Ирена продължи гневно да го гледа. Тя го познаваше от години и знаеше, че като мине красива жена свеждаше очи, но това, което намери в джоба му не и даваше мира.

Двамата не си говориха. Връзката им по между им се бе нарушила.

Комшиите първи разбраха, че се е случила беля. Ирена се оплака на баба Неда, а Илия сподели с най-добрия си приятел:

– Кой можа да ми направи този маскарлък? Хвана ли го, ще го удуша.

Разбра се, че Гого и Пецо само решили да се пошегуват, но работата стана много дебела.

Сключеното примирие между Илия и Ирена бе само привидно. Той се ядосваше, че жена му не му вярва, а нея постоянно я глождеха съмненията, че ѝ изневерява.

Щом Илия тръгнеше на някъде, Ирена зарязваше тестото, готвенето или  каквото там правеше, заставаше край прозореца и дебнеше мъжа си в коя посока ще тръгне.

Един ден Илия отиде да се обръсне и подстриже при бай Кольо, но доста се забави.

През това време Ирена тичаше като обезумяла по двора, влизаше от една стая в друга и често поглеждаше улицата, от която трябваше да се зададе мъжа ѝ.

По едно време Ирина скръсти ръце, пред себе си и тихо възкликна:

– Най-после…. кой знае при коя е бил.

Когато Илия влезе в двора, тя го посрещна свъсила вежди:

– Много се забави! За коя си се нагласил така?!

– Имаше много опашка, та трябваше да почакам, – обясни кротко Илия.

Но Ирена не му повярва и изфуча към къщи.

Илия се ядоса и тръгна към задния двор, където изхвърлят саждите. След малко се показа с очернено лице, наметна дрехата си и тръгна да помага на Стойчо да поправят покрива, че беше му обещал.

Където го видеха хората само клатеха глава и питаха:

– Илия, защо си се очернил така?

– Мята разправя, че съм се гласил за някоя, нека сега да ме види какъв нагласен съм.

За гърба му цъкаха с език:

– Що им трябваше на Гого и Пецо да си правят шега с това семейство?

Слънцето печеше силно и Илия го засърбя лицето. Отиде до чешмата да го наплиска, а с пясък опита да снеме чернилката.

Как бе търкал лицето си, никой не знае, но кожата на бузите му се бе обелила. Това още повече влоши състоянието му и той започна да стене от болка.

Добре, че го видя Симо. Той изтича до жена си и взе онзи специалния крем, дето мажеха раните у дома си и го донесе на Илия.

Той се намаза и му олекна, но после два месеца не можеше да докосне лицето си. Нито се миеше, нито се бръснеше. Брадата му стигна до пояса.

А Ирена вървеше след него като сянка и тихи подсмърчаше.

Б. бе известен британски поет и всички го познаваха. Когато беше на почивка в Гърция се разболя. Събори го силна треска.

През тези дни, когато лежеше болен в Гърция, негови приятели го бяха засекли по улиците на Лондон.

Един от тях му бе писал: „Тъй като знаех, че си на почивка в Гърция, много се изненадах, когато те видях няколко пъти отдалече в Лондон“.

Б. му беше отговорил с обичайната си ирония:

„Не се съмнявам, че съм се разделил на две, въпреки че не знам как става това. И коя точно половина си видял в Лондон, съвсем не знам“.

Иронията си е ирония, но един ден се случи нещо доста интересно с поета.

Работейки в кабинета си, той се облегна на стола си и изведнъж видя, че някой влезе в стаята и седна срещу него. Неочакваният гост заговори…..

Б. се смая. Думите, които той имаше намерение да напише върху белия лист, прозвучаха от устата на непознатия.

Когато огледа внимателно влезлия, поетът изцяло се шокира.

„Но това е моето лице, – помисли си той. – Какъв е този човек?“

Малко след това двойникът се изправи и напусна стаята.

– Твърди се, че поне 10% от хората са видели своите двойници, – продължи размишленията си Б. – А защо се явяват изобщо?

Докато се разхождаше в стаята, си спомни едно обяснение на това явление, което скоро бе чел във вестника. Биофизиците се бяха опитали да разяснят феномена.

Той разрови вестниците на бюрото си и извади един от тях. Там бе отбелязал обяснението със син химикал и започна да чете на глас:

– Нашият организъм излъчва голям спектър от електромагнитни вълни. Човек може да остави в пространството „отпечатък“ подобен на холограма. Такова изображение става само, когато индивидът е силно емоционално възбуден, за това спокойните и съсредоточени хора никога не са видели такъв загадъчен образ.

Б. седна на стола и махна с ръка.

– Това все пак е предположение, – каза си поетът. – Няма общо мнение за естеството на този феномен, ….. но това е работа на учените.

И той се зае със своите си работи.

В обявите Николай се натъкна на необичайна продажба. Продаваха лампа, но не обикновена, а „с дух, който изпълнявал желания“.

– Ех, ако си имам такава „Аладинова“ лампа, ще си живея безгрижно, по царски.

Когато погледна обявената цена на тази странна вещ, лицето му помръкна.

– 16 хиляди долара?! Че аз ако ги имах….

Николай се почеса по главата и обезсърчен седна на дивана. Изведнъж го осени грандиозна идея.

– Ще позвъня на Алекс. Баща му е бизнесмен. Ако се съгласи ще даде парите.

Когато Алекс чу за интересната лампа, той много се въодушеви и веднага си направи сметка:

– Нямам толкова в наличност, а не искам да притеснявам баща ми. Ще позвъни на Тони и Сами, те не могат да нямат пари…. Ех, тогава какъв живот ….. можем да си пожелаем каквото си поискаме.

Четиримата младежи се събраха пред хотела, където бяха отседнали двамата продавачи.

Мъжете предлагащи стоката бяха много любезни. Извадиха старинна маслена лампа и казаха:

– В нея се намира дух, който може да изпълни всичките ви желания…..

Сами усети, че нещо не е наред.

„Тези искат да ни продадат тази стара лампа за 16 хиляди долара“, – помисли си той.

А на глас каза:

– Ако този дух може да изпълнява всички желания, защо го продавате само за 16 хиляди долара? Вие бихте могли да поискате от него милиони?!

Продавачите изтръпнаха, а младежите се стъписаха.

– Вие не ни вярвате? – опита се да позаглади положението единият от продавачите.

А другият направо скочи:

– Ще я купувате ли или само сте дошли да се заяждате с нас?

– Вие сте лъжци, – изрева Николай.

– Дошли сте да заблуждавате хората, – кресна им заплашително Алекс.

– Ние да не сме балами? – подскочи Тони, готов да ги ступа.

От хотелския персонал чуха високите крясъци и веднага повикаха полиция. Не искаха да стават кръвопролития. Това щеше да повлияе лошо на репутацията на хотела.

По-късно се оказа, че старинната лампа, без всемогъщия дух в нея, е наистина ценна. Според специалисти нейната истинска стойност е 23 хиляди долара, а на някой търг може да се продаде за повече от 100 хиляди долара.

Продавачите бяха арестувани с обвинение за мошеничество.

Какво се оказа накрая? Че тези мошеници са излъгали не само четиримата младежи, но и самите себе си, за действителната стойност на това, което продават.

Атанас често се присмиваше на колегите си и приятелите си за ревността им към любимите им. Той смяташе, че това е глупаво и безполезно.

Но един ден му се случи да се прибере по-рано в къщи. Поиска да зарадва жена си, за това купи цветя по пътя към дома си.

Когато се прибра отключи вратата. Нина не го чу, може би защото се къпеше в банята. За да усили изненадата, Атанас много тихо си събу обувките.

– Васко, изяде ли всичко? – чу той глас от банята и се напрегна, защото това не бе неговото име.

„А аз още не съм обядвал, – помисли си Наско. – Не мога да ям, като стоя на един крак, а другия го събувам“.

– Почакай, вече свършвам. Излизам вече и ще оправя всичко, – чу се от полуотворената врата на банята.

Кръв нахлу в лицето на Атанас, а в главата му започна нещо да крещи:

„Ето рога са ми поникнали! Ще убия жена си, а после и този ….“

Атанас се опря на стената и мълниеносно започна да мисли:

„С какво е най-удобно да ги убия? ….“

– А колко я обичах, – изстена измамения съпруг и се втурна напред с нож в ръка.

– Наско, какво ти става? – извика жена му, като го видя. – Съжалявам, аз съм невинна.

Очите ѝ бяха изпълнени с ужас. И го удари с вратата на банята.

– Невинна?! Ти си ми поставила рога, – изрева Наско и почувства как един рог започна да расте на челото му.

– Ти сам си си виновен! От къде да знам, че си си дошъл?! Удари се във вратата, когато я отварях, да изляза от банята. Къде си хукнал, като луд? – Нина заплака.

– Кой е тоя? – попита заплашително Атанас. – Кой е този идиот? И двамата ще ви убия!

– Тоя? – Нина го погледна изненадано. – За кого говориш?

– Кой е в кухнята?

Атанас се опита да стане, но изглежда ударът от вратата се бе оказал доста силен. Беше замаян, а израсналата цицина на челото му още повече закриваше обзора му.

– Кой е този Васко? – кресна Атанас.

– А, ето го и него, – кимна с глава Нина към вратата на кухнята, от където се изнизваше малко сиво мяукащо дребосъче. – Дора ми го подари.

Атанас попипа цицината на челото и заключи:

– Така е, понякога ние сами си слагаме рогата ….

Бе тежък и изнурителен ден. Дарина Станчева бе прекарала поредната си операция, но нещо в лицето ѝ подсказваше, че бе потресена от нещо, което се бе случило.

Някаква дълбока болка се четеше в сините ѝ очи. Какво бе предизвикало смут в душата ѝ и толкова я бе разстроило?

Колегите ѝ я уважаваха като ценен специалист. Обичаха я пациентите и техните роднини. Дарина бе стриктна в работата си и много рядко бе допускала грешка през дългите години на работа в болницата.

Както винаги след училище веднага в болницата пристигаше дъщеря ѝ Виолета, с която малко след това си тръгваха.

Виолета видя майка си и изтича насреща ѝ. Дарина прегърна дъщеря си с болка и каза:

– Аз убих внучката си.

Виолета я гледаше изненадано и не можеше да разбере, какво бе развълнувало толкова много майка ѝ.

Дарина приседна на близката пейката в коридора и се разрида. Между хлипанията тя постоянно повтаряше:

– Аз убих моята внучка …Убих я…. моята внучка….

„Аз съм още ученичка, – помисли си Виолета, – а брат ми Трифон още не се е оженил. Каква внучка? Мама се е побъркала!“

– Мамо съвземи се, – побутна я Виолета. – От къде я измисли тази внучка?

– Днес правих аборт на едно младо момиче, – обърса сълзите си Дарина. – Не видях лицето ѝ, защото ме повикаха внезапно, за да заместя колега. Но когато я видях след операцията, едва не припаднаха – и Дарина отново заплака.

– Кое беше това момиче? – Виолета буташе майка си, искайки да я изтръгне от мъката ѝ.

– Наталия… – и сълзите отново потекоха като неспирен поток, – приятелката на брат ти.

– Какво се е случило? – тръсна глава недоумяващо Виолета.

– И аз не знам, – опита да се овладее Дарина, – но когато излязох в коридора видях брат ти.

– Батко? Какво е правел тука? – попита Виолета.

– Веднага го попитах и аз: „Защо Наталия е тук?“ Той наведе глава и ми каза сконфузено: „Аз я доведох….Така решихме…. Рано ни е за деца…..“.

Виолета гледаше майка си ужасена.

– Изкрещях в лицето му: „Какво си направил? Повече да не си стъпил в дома ми. Не искам да гледам глупак, който не се замислят какво правят, а след това по много грозен начин гледат да прикрият грешката си“, – завърши разказа си Дарина.

Виолета прегърна майка си и се присъедини към нейния плач.