Самите лекари я наричат фармагедон. Защо купуваме таблетки, за които не знае Световната здравна организация? Защо се крие, че язвата на стомаха може да бъде излекувана само с една таблетка?
Ясна е работата. Не е изгодно да се изгуби печалба от 3 милиарда долара и да се излекува язвата за 100 долара от един път.
Вероятно сте наясно, че вашите черва се населяват от милиарди полезни бактерии, които съставляват нормалната микрофлора на вашия интестинален тракт. Нормално е тези бактерии да надделяват над болестотворните микроорганизми, които също обитават червата.
В някои случаи обаче, в резултат на продължително антибиотично лечение, стрес или лош хранителен режим се предизвиква дисбиоза, състояние, при което се наблюдава потискане на нормалната микрофлора и прекомерно размножаване на болестотворни бактерии или гъбички. Дисбиозата може да причини както диария, така и запек.
А знаете ли, че дисбиозата официално не е зарегистрирана като болест?
Производителите на лекаратва се съревновават по между си и колкото „по-яки“ са обясненията свързани с лекарствата, толкова по-голяма е печалбата.
Валокордин и Корвалол се наричат опиум за народа, защото един път приели лекарството, вие не можете да се откажете от него. Лекарството не лекува сърцето, то просто успокоява нервите. Корвалол включва фенобарбитал, който е наркотик. Тези лекарства не са разрешени за внос в ЕС и в много други страни.
Повечето лекарства по рафтовете на нашите аптеки лекуват симптомите на болестите, а не самите заболявания, което води до огромна вреда за човека.
Но най-лошото е, че лекарите и самите фармацевти, са заблуждавани с невярна информация.

Държавата не мoже да се развива при недостиг на средства в бюджета. А той се попълва за сметка на данъците. За всяка страна те са различни. Има такива странни между тях, които те карат да се почешеш по главата.
Не бяха пощадени от данъците и нашите домашни любимци. Да, но за тях плащат не животните, а техните стопани.
Например, в Австрия през 2006 г. се появил данък за кучетата. Като допълнение към него, собствениците на животните сключвали застраховка за всяко куче, което се е родило след 2006 г.
Стойността на застраховката надвишава 700 евро. За да успокоят хората, властите са уточнили, че тези пари ще бъдат използвани за лечение на хора, ухапани от кучета. Като цяло идеята е много добра.
Странно, но на хиляда кучета ежегодно се падат не повече от 10 „ухапани“.
Какво излиза? Доброволната-задължителна застраховка е само прикритие за изземване на „излишните“ пари от портмонето на австрийците.
А при неплащане на данъци и избягване да се сключи „кучешката“ застраховка, глобата е в размер на 3500 евро.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Всички са чували твърдението, че смехът е най-доброто лекарство. Ако това по-рано е било предположение, то днес е научно доказан факт, който се използва в западната медицина.
Например, американските центрове за лечение на ракови заболявания са направили смехотерапията един от компонентите за комплексно лечение на пациентите.
Здравната психология е пряко свързана със смеха.
Такова лечение се провежда в групи, където съвместната радост сближава хората, дава им подкрепа, надежда и им помага се отвлекат от лошите мисли и неприятни ситуации.
Смехът е физиологически израз на отлично настроение. Той увеличава производството на ендорфини (хормони за добро самочувствие), които подобряват цялостното здраве и намаляват физическата болка.
Тези фактори са от особен интерес за пациенти с ракови заболявания, за които болка е сериозен проблем.
Освен това, има научни доказателства, че смехът има положителен ефект върху имунната система, повишава имунитета.

Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..