Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.

Веднъж при един старец се отбил беден пътник, който го попитал:

– Защо, когато отивам в някой беден дом, там ме обичат, хранят ме, грижат се за мен и ми дават подслон, а когато минавам край богата къща всички извръщат поглед от мен и се стараят да не ме забелязват? Защо така всичко е устроено, едни да отделят от нямането си, за да го споделят със най-изпадналите, а други от изобилието си не дават и малка част?

Замислил се старецът. След това отговорил:

– Иди до прозореца и кажи какво виждаш?

– Виждам небето, как дърветата шумолят, а децата играят, – отговорил пътникът.

– Добре, – казал старецът, – а сега иди до огледалото и погледни. Какво виждаш сега?

– Себе си, – отговорил смутено пътникът.

– Ето ти получи своя отговор, – въздъхна старецът. – В края на краищата там и там е стъклото, но добави малко сребро и вече виждаш само себе си.

Починал един стар евреин. След погребението се събрали близките и отворили завещанието.

А в него било записано следното:

„На дъщеря си Сара, оставам 100 хиляди долара и къщата.

На внучката си Рива оставам 200 долара и вилата.

Зет ми Шмулик ме помоли да го спомена в завещанието и аз го правя:

– Здравей, Шмулик!“

Марина Петрова се прибираше  в къщи. Въпреки, че бе февруари, грееше слънце и дори вятър нямаше.

Изведнъж тя чу, че някой плаче. Огледа се и видя едно момиченце да хлипа тихичко до едно дърво.

Когато Марина приближи детето, веднага го позна. Това беше Таня. Тя живееше с родителите си в нейния вход.

„Май беше петокласничка, – помисли си Марина.- Няма значение. Какво ли е разтревожило детето?“

– Таня, какво се е случило? – попита Марина. – Да не те е нагрубил някой или лошо да се е отнесъл с теб?

Момичето вдигна изпълнените си със сълзи очи и тъжно каза:

– Аз не съм нужна на никой! Защо да живея тогава?

Марина не на шега се изплаши. Та това беше дете. Какви страшни мисли се въртяха в главата му.

– Но какво се е случило? Защо си толкова разстроена?

Таня се успокои и започна да разказва:

– Нали знаете, че в училище близо до входа се поставя огромна пощенска кутия. Там всички пуска своите валентинки. В края на деня кутията се отваря, а валентинките се разнасят по класовете, – тук гласът на момичето замря и очите ѝ му се напълниха отново със сълзи. – Всеки се радва, когато получи валентинка, гордее се с нея…….И аз искам да бъда любима на някого ….

И Таня отново се разплака.

Марина прегърна детето и се опита да го успокои:

– А може би там, на дъното на кутията има още валентинки, които ще раздадат утре.

Таня  изгледа иронично Петрова:

– Та и вие знаете …… втори път кутията не се отваря.

Петрова изпрати Таня до вратата на апартамента и се усмихна:

– Утре ще видим, възможно е наистина да е останало нещо на дъното и да не са го забелязали.

Таня надигна рамене и се прибра.

Марина бързо хукна към магазините. Накупи 50, а може да бяха и повече, валентинки и се прибра.

Не посмя да накара синовете си или мъжът ѝ да ги попълнят, защото можеха да я издадат и да помрачат радостта, която бе намислила да достави.

След това седна и написа валентинки не само за Таня, но и за други деца, които вероятно не бяха получили нищо.

На другия ден в коридорите бе настъпило оживление. Таня притискаше до гърдите си получените валентинки и крещеше от радост. Други край нея, които също не бяха получили вчерашния ден нищо, с интерес оглеждаха валентинките си, а по лицата им грееха усмивки.

А колко много деца и младежи в други училища не бяха получили потвърждение, че са обичани….

Една жена разказала на пастора си следното:

– Връщам се в къщи, а мъжът ми седи в къщи пиян. Когато влязох той започна да се подиграва с вярата ми.

– И вие какво направихте? – попитал пасторът.

Жената отговорила:

– До гуша ми дойде  от глупавите му приказки и го вързах….

Пасторът се изненадал:

– Как успяхте да го вържете?!

– Така, в името на Исус Христос ….