Размениха си телефонните номера и си набелязаха неопределени планове за връзка. И двамата усещаха, че тези запланувани действия няма да станат, но се бяха примирили предварително.

– Е, жела ти успех, – каза сковано Катя.

– Изследването ти изглежда обещаващо, – каза Марко, като по този начин се опита още малко да я задържи.

– Мисля, че се поувлякох малко. Пренебрегнах основното правило при такъв род изследвания, – усмихна се кисело Катя.

– Къде ще отидеш сега?

– Мисля да остана зад бюрото известно време, докато ми поставят нова задача, – много тихо каза Катя.

Марко хвана ръцете ѝ, погледна я в очите, привлече я към себе си и нежно я целуна. Двамата се отдръпнаха бързо един от друг.

– Късмет, Катя.

– Късмет и на теб , Марко.

Двамата дълго се гледаха в очите. Марко имаше чувство, че я вижда за последен път. Чувстваше се неловко, но мигът бе очарователен.

Ако се бяха срещнали по друго време и на друго място, може би щяха да излизат заедно на срещи и да се разхождат в някой огромен парк.

– Сбогом, – каза Катя и изтича навън.

Някой побутна Марко по лакътя. Когато се обърна, той видя побеляла жена, но забеляза, че очите ѝ греят дружелюбно.

– Това не е моя работа, младежо, – каза жената, – но мисля, че трябва а я настигнете.

Марко се огледа. Катя бе изчезнала.

– Може би сте права, но  …… такъв е живота, – тежко въздъхна Марко.

– Е, всички се учим от грешките си, – засмя се жената.

Марко също ѝ се усмихна.

– Смятам, че направихте грешка, като я оставихте да си тръгне, – каза жената, – но никога не е късно.

Марко грабна чантата си, обърна се към възрастната жена и ѝ каза:

– Благодаря ви.

След това усмихнат побягна към вратата с надежда, че ще настигне Катя и ще ѝ каже всичко, дори и до му откажеше……

– Защо този човек е тъжен? – попитали един мъдрец, показвайки му мъж, който постоянно ходел мрачен и с натъжено лице.

– От това, – отговорил опитният познавач на човешкото сърце, – че с него се е случило голямо нещастие или негов ближен е имал по-голям късмет.

Завистта е равносилна на убийство. Това е била причината за първото убийство.

Завистта причинява на хората голямо зло. Прониквайки в душата, тя приспива съвестта. Пресмята съчиците в очите на ближния, а след това отдела смъртоносна отрова. Отравя душата с подозрителност, горчиви мисли и обиди.

Когато се повдигне собственото „аз“ нависоко, то започва да контролира целия живот на човека. Очите гледат през изкривени стъкла, през които се изопачава истината.

Сърцето на завистливия човек се изпълва с възмущение, неговата уста произнася обвинения срещу невинния.

Но най-лошото е, че това на пръв поглед не се забелязва. Безчестието води към предателство и убийство.

Поради завист бе предаден Христос, а апостолите бяха хвърлени в тъмница.
Завистта осъжда всички, но самата тя внимателно се прикрива.

Това е пагубно чувство, краеъгълен камък на светския живот. От всички човешки чувства завистта е най-отвратителното.

Тя е злокачествена язва на душата. Ако завистта завладее сърцето на вярващия, тя прекратява по-нататъшното му духовно израстване.

Евдокия се размърда:

 –  Мислех, че тази среща има за цел да докаже, че Христос наистина е Господ?

Юстиниян я потупа по ръката.

 – Мислиш ли, че ние, християните, сме по-различни от другите? За да се присъедини към нас, човек трябва да признае, че е грешник и да разбере, че единствено Бог може да го промени. Нашият първоучител е Бог, но нашата общност е сбор от грешници. И аз включително!  – той се удари по гърдите. – Ние се караме, предаваме се един друг. Похотливи сме, крадем, убиваме.

 – Елена, майката на император Константин, разбира ли правилно това?

 – Елена гледа на християнската църква като средство да обнови империята и да сплоти народите в нея. Огромната армия от бедняци приемат нашата църква заради обещанието, което тя дава – вечен живот. Това е единственото им утешение в тази долина на скръб и сълзите. Християнската общност вече е била раздирана от противоречия. Нашата църква е на почти триста години, но още от самото начало сред нас е имало предателства. Един от учениците на Христа, Юда, го е предал. Петър се е отрекъл, че изобщо го е познавал.

Евдокия внимателно слушаше. Макар и да не приемаше християнската вяра, беше привлечена от учението ѝ.

 – Нашата църква , – продължи Юстиниян, – излезе от катакомбите. И вече не се крие под земята. Сега е време да премахнем несправедливостите. Преди десет години старият император Диоклециан започна най-жестоките гонения срещу християнската църква. Бесеха наши последователи. Навярно си чувала за ужасните зрелища във Флавиевия амфитеатър. Мъже, жени и деца бяха разкъсвани от диви животни.

 – Бях малка, – каза Евдокия, – но помня как баща ми криеше християнски символи. Една сутрин войници дойдоха и претърсиха дома ни.

 – Родителите ти имаха голям късмет – каза Юстиниян. – Други обаче не. Когато арестуваха християнин, даваха му възможност да принесе благовония пред някоя статуя на императора или пред римските знамена. Естествено, мнозина отстъпваха., изправени пред ужаса на смъртта и предпочетоха да се измъкнат.

 – И какво стана с тях?

 – Започнаха да ги наричат с подигравателното име лапси – падналите. Според някои членове на църквата, тези лапси никога не трябваше да получат опрощение. Други, включително и аз, мислехме, че това наказание е твърде сурово. Да, лапсите би трябвало да се покаят, но трябваше да получат и опрощение.

 – Лапсите най-лошите ли са? – попита Евдокия.

 – Има друга група грешници, наричани искариоти по името на Юда Искариотски. Тези мъже и жени не само се отричаха от вярата си, но срещу възнаграждение отвеждаха властите при други християнски общности. Навярно домът на баща ти е бил претърсен заради някой шпионин. Властите получаваха извънредно точни сведения къде да претърсват и кого да търсят. Много бяха арестувани, а част от тях бяха изпратени в Рим за екзекуция.

Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Суша. Селяните се събрали пред църквата и започнали да порицават попа:
– Колко пъти си се молил за дъжд, а дъжд няма. Изглежда молитвата ти е неугодна пред Бога?!
Попа не бил глупак и казал:
– Исках да ви кажа, братя, че вчера дойде заповед от небето да се договоря с вас, колко дъжд ви е необходим и в кой ден именно.
– Добре, нека да в понеделник, – обадил се един старец.
– Не може в понеделник, – обадил се един, – аз наех работници да ми плевят царевицата.
– Е, тогава във вторник, – предложил отново старецът.
– Как във вторник? – възпротивил се втори. – Не видяли колко много зърно съм разпръснал на гумното да се суши.
– Давай, тогава в сряда.
– В сряда е невъзможно, – обадил се трети. – У нас има празник и ако всичките ми гости се намокрят, какво ще ги правя?
– Тогава в четвъртък.
– Не, в четвъртък женя сина си, – възразил четвърти, – никакъв дъжд не ми трябва.
– Ами, нека да е в петък, – почесал се по главата старецът.
– Не, не може, – изломотил пети, – народът казва, че петък е тежък ден, няма да имаме късмет.
– Добре, тогава остава в събота, – примирено казал старецът.
– Не, не и не, – развикал се шести, – в събота ми докарват воловете, искам да ги изпробвам.
Тогава попа се намесил:
– Слушайте, добри хора, разберете се помежду си, а на следващата неделя ми дайте отговор.
Но и до следващата неделя селяните не могли да се споразумеят.