Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..

Снимките запечатват важни и щастливи моменти от живота на даден човек, но усмивката на тази фотография е свързана с история, която ще разплаче всеки.

Оля е само на три седмици, откакто се е появила на белия свят. Семейство Никови, извикаха фотограф, за да запечата за спомен това малко момиченце, което нарекоха Оля.

Завиха детето в бабиното одеялце, поставиха до него шлема на баща му, а когато подпъхнаха ръкавицата му под главата на скоро роденото, то се усмихна. А майката на Оля се разплака.

Хари , бащата на детето, обичаше повече от всичко мотоциклетите и всичко свързано с тях. Той участваше в много състезания, за това много тренираше и караше бясно.

Когато разбра, че Катя е бременна, той сядаше отново на мотора си, но внимаваше и не се излагаше на излишни рискове.

Катя го бе помолила:

– Моля те, внимавай и се пази, нашето дете трябва да има баща.

Но съдбата бе жестока към семейство Никови. Хари бе прострелян и убит в резултат на малък конфликт. От него остана само шлема и ръкавиците му.

Виждайки усмивката на Оля, баба ѝ се разплака:
– Баща ѝ обичаше мотоциклета си. Той винаги носеше предпазно облекло, но нямаше късмет да подържи дъщеричката си в ръце. Животът му бе отнет един месец преди тя да се роди.

– Погледни я как се усмихва в съня си, – прошепна комшийката Тереза.

– Казват, че когато детето се усмихва на сън, – изтри с кърпичка сълзите си бабата на детето, – ангели разговарят с него. Навярно някой от тях сега разговаря с нея.

Въпреки тъгата поради отсъствието на младия човек, който не можа да види дъщеря си, усмивката на Оля огряла личицето ѝ, докато спеше между бащините си вещи разведри атмосферата.

Това било през 30-те години на миналия век. Група студенти пътували с трамвай и както обикновено те не искали да си платят. Но този път късметът не бил на страната на мъчениците на науката. В трамвая влязъл контрольор.

Студентите не се паникьосали, а предложили на проверяващия следния изход:

– Ние ще изпеем една песен. Ако харесате изпълнението ни, ние ще продължим пътуването си, ако ли не, ще отидем в участъка и ще изтърпим всички следващи последствия: разглеждане на постъпката ни пред комсомолската група и порицание от ректора.

Контрольорът се съгласил, като се помислил, че винаги може да каже, че песента е безполезна, но студентите не му оставили никакъв шанс.

Коя песен са му изпели?

Сега е ваш ред. Студентите са доста находчив народ. Ще се досетихте ли как са се отървали от разни там мъмрения и т.н.?

Какво, изгаряте от нетърпение да разберете какво са пели? Добре, няма проблем.

Отговор: Студентите са изпълнили химна на страната.

Пиратски съкровища, изгубеното злато на инките, скъпоценностите на Британската корона, …. това са богатства, с които е натъпкана нашата планета.

Професионални търсачи на съкровища използвайки най-новите технологии ги търсят и до днес. Любители търсачи се опитват да извадят късмет с евтин металодетектор. Всеки има шанс, да открие такова съкровище, но не всички заели се с това успяват.

Съкровището на Ал Капоне се състояло от 200 барела уиски. Известният гангстер притежавал цяла мрежа от пещери, където се съхранявало контрабандно уиски.

За съжаление подробната карта за местонахождението на това течно „злато“ алчният бандит е отнесъл със себе си в ада, предизвиквайки десетки  хора да претърсват бреговете слепешката.

Паричния еквивалент на съкровището не е толкова голям, той е само около 300 хиляди долара.
Затова пък ако имате успех при откриването му, ще черпите приятелите си с уиски от частните запаси на Ал Капоне.

Питбулът Бени живееше в един от приютите, очаквайки да се реши съдбата му, да го вземат или да го приспят.

В продължение на няколко седмици никой не искаше да стане стопанин на това чудесно 8-месечно куче.

Накрая Бени извади късмет. Едно семейство реши да го вземе.

Когато работникът от приюта се приближи до клетката на Бени, кучето помисли, че ще го приспиват и уплашено се дръпна назад.

Но когато разбра, че вече ще си има стопани, радостта му нямаше граници.