През лятото на 1940 г., по време на „Битката за Британия“, германците се опитали да спечелят контрол във въздуха и цял месец в небето над Ла Манша се водели жестоки сражения.

Британците претърпели жестоки поражения и се загрижили за жизнеността на самолетите си.

Те се съветвали с върналите се от полет пилоти, гледали, къде най-често имало пробойни от куршуми и там добавяли броня, но това не помогнало за намаляване на загубите.

Тогава се явил един специалист, който казал:

– Ако сто самолета се завръщат с пробити крила, следва, че дупките в крилата не са толкова опасни. Но ако между тях няма нито един, на когото е пробит резервоара за горивото, следва че самолет с дупка в резервоара няма да се върне.

И когато започнали да добавят броня на места, където нямало дупки, загубите рязко намалели.

Била 1945 година. Започнало щурмуването на Берлин.

Под куршумите и снарядите съветски сержант спасил от смърт малко немско момиче, като я закрил с тялото си.

Като символ на самоотвержеността и безкористната смелост, издигнали паметник на сержант Вучетич.

Той представлява войн освободител  с дете на ръце.

Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.

Свещеникът Бернард Кинфи, духовник от католическата църква продължава мисията си в Централноафриканската република, като помага на жертвите от въоръжените конфликти, независимо от техния статут или религия.
Когато терорът наближил малкото селце Босимптил, разположено в северозападната част на Централноафриканската република, живота на местния свещеник и доктор, 32 годишния Бернард Кинфи, коренно се е променил. Свещеникът, разтърсен от кървавите плодовете на междурелигиозния конфликт, тръгнал да спасява всеки човек, независимо от религиозната му принадлежност. На тази цел духовник служи в продължение на две години, като през последните няколко месеца е спасил стотици, ако не и хиляди мюсюлмани и християни.
Потокът от бежанци, нуждаещи се от помощта на Бернар, не спира нито за миг. Малкия храм и болница в Босимптил са станали единственото убежище на стотици километри наоколо. Тук намират подслон и необходимата медицинска и материална помощ десетки семейства. Много от които  Бернард лично превозват в относително безопасния Камерун.
Свещеникът често се налага под свистенето на куршимите, да извежда мирните жители от зоната на престрелките. Той не се бои открито да осъдии двете страни на конфликта. Веднъж закривайки с гърдите си 14 годишно момче, го е спасил от явна смърт.
Животът на Бернард не минава без ежедневните задължения свързани с погребването на жертвите на терористите. Знаейки, че той не оставя без дължимото прощаване нито един от убитите, терористите му казвали къде има натрупани мъртви тела.
За две години безкористна служба на хората Бернард е внушил в сърцата на радикалите суеверен страх. При появата си в черна дреха с кръст на гърба въоръжените до зъби бойци се успокоявали, а най-неподатливите командири започвали преговори.
– Мисля, че им харесва моята дреха, – шегува се свещеникът.
Трудът на този безкористен свещеник дълго време е останал неизвестен, докато сътрудници на Human Rights Watch не са „открили“ този невероятен човек в процеса на работата му.

През 1916 г. В Ирландия избухнало „ Великденско въстание“ срещу британците.

Метежниците бързо завзели повечето правителствени сгради в Дъблин.

Бил изпратен допълнителен британски контингент, които превишавал по численост въстаниците 20 пъти. Веднага войските пристъпили към потушаване на бунта.

Англичаните нямали достатъчно бронетехника, а трябвало да решат въпроса за придвижването в града.

За това събрали импровизирани автомобили и шасита на камионите Даймлер и парови котли от завода на Гинес, в които прорязали отвори за да могат да стрелят от тях.

Тъй като бунтовниците не са имали тежки оръжия, дебелината на стоманените котли била достатъчна защита за войниците вътре, а цилиндрична им форма спомагала някои от куршуми да отскачат.

След въстанието, тези машини са били демонтирани, върнати на фабриката и продължават да се използва по предназначението си.