Таня бе млада жена в напреднала бременност. Трудно се предвижваше, защото беше в осмия месец.

Днес реши да посети майка си. По пътя се клатушкаше като патица.

Едва се дотътри до вратата, звънна и съвсем малко почака. Когато майка ѝ я видя, прихвана я леко през кръста и я въведе вътре.

Таня се пльосна на дивана. Изхлузи чехлите си и опъна отеклите си крака на ниската масичка.

Погледна уморено майка си и въздъхна:

– Не мога повече. Трудно ми е да понеса всичко това.

Помъдряла през годините майка ѝ взе албума със снимките на децата си, седна до дъщеря си и го отвори.

От снимките им се усмихваха малки дечица обути в ританки и в съвсем малки меки обувчици. На малките им вратлета бяха прикрепени разноцветни лигавничета с картинки.

Двете жени бавно преобръщаха страниците на албума, изпълнен със спомени и радостни малки деца, които духат свещичките на тортата или седят край окичената елха.

В тях майката видя своята дъщеря вчера и тази, която е днес. Нещо се бе променило в нея.

Тук и сега се превърна в там и след това.

Детето на Таня ще се роди. Тя ще види неговите първи препъващи се крачки. Ще чуе първите му думи, които ще са разбираеми само за нея.

На малките крачета обути в чорапки, Таня ще обуе кожени обувчици, а на главата, където почти няма коса ще закрепи красива панделка или ще нахлупи шапка с картинка.

Изведнъж настъпи промяна.

Болката в гърба се припокри с предстоящата радост. Ръката, която доскоро разтриваше врата се премести върху издутия корема и го погали нежно.

И за първи път в този ден Таня се усмихна.

Германците настъпваха към Москва. Три момчета между 10 и 12 години Борис, Михаил и Сергей тръгнаха надвечер за дърва.

Много скоро започна да се стъмва и децата разбраха, че са се заблудили. Вървяха дълго. Бяха изплашени и не виждаха никакъв изход.

Борис си спомни, какво го бяха учили в къщи да прави, когато изпадне в беда и предложи:

– Хайде да се помолим.

Момчетата се погледнаха притеснено. Сергей се обърна към Михаил и каза:

– Мишо, по-добре ти се помоли. Ти умееш да правиш това по-добре от нас..

Михаил наведе глава и беззвучно започна да се моли. Другите две момчета виждаха само как той мърда устни.

Пак тръгнаха да търсят път, но не го намираха.

Изведнъж забелязаха, че през клоните на тъмната гора мига малка светлинка.

– Навярно е пазачът или лесничея, – предположи Борис.

Момчетата тръгнаха по-уверено към светлината. Стигнаха до малка полянка. На нея видяха поп. В дясната си ръка държеше кръст, а в лявата размахваше кадилница.

Момчетата пак бяха обзети от страх, но малко по-различен от преживяният преди това.

Михаил стоеше между Сергей и Борис, който го ръчкаха и настойчиво го молеха:

– Моли се, моли се …..хайде, какво чакаш….

Когато Михаил започна да се моли, попът ги прекръсти. И тогава те видяха светъл път и затичаха по него.

Когато излязоха от гората и вървяха вече по позната поляна, разбраха, че не е имало никакъв път. Те бяха вървели по път от светлина.

Когато наближиха домовете си, Борис предложи:

– Нека утре рано сутринта да отидем на църква.

Другите само кимнаха в знак на съгласие.

Децата разказаха на възрастните, какво им се бе случило. Тогава хората разбраха, че преподобния се е молил за града им.

Тези, който бяха решили да се евакуират, останаха. Те бяха се успокоили, че техния град се намира под небесна защита.

Римският папа Лъв X въведе индулгенциите за да покрие разходите за строителтвото на базиликата „Свети Петър“ в Рим. По това време доминиканският монах Йохан Тешел безсрамно търгуваше с индулгенциите във Витенберг.

В църквата на Витенберг проповядваше Мартин Лютер. Той беше много популярен със своето красноречие. Мартин често седеше в стаята си, погълнат в четене на Библията. Лютер се надяваше чрез Писанията да разбера какви трябва да бъдат отношението между хората и Бога.

За римската църква, тези отношения бяха абсолютно ясни. Бог говори на човека чрез папата, а след това чрез епископите и свещениците, назначени от Светия Отец.
Така римската църква си осигури привилегията върху тълкуването на Библията. Нещо повече, във Ватикана си запазиха правото да наказват тези, които, по тяхно мнение, са нарушили библейската норма.

Лютер съвсем не мислеше така. Той отхвърляше всяко такова „посредничество“ между човека и Бога. Мартин вярваше, че източник на вярата може да бъде само Библията.

Той вярваше, че спасение за вечен живот е възможно само чрез Божията благодат, която беше най-висшия израз на мисията на Христос.

Лютер казваше на хората в църквата:

– Божията благодат е дар. Тя не може да бъде спечелена със някакви постъпки или действия. Основната предпоставка за спасението е искрена вяра в Христос, която също е дар от Бога. Но човекът има свободна воля и може да отхвърли този дар.

Жителите на Витенберг, които купуваха индулгенции, когато срещаха Лютер му казваха

– Сега е лесно да се освободиш от греховете си, стига да имаш пари.

Той им отвръщаше с възмущение:

– Вас ви мамят. Бог не опрощава нито един грях срещу пари. За да ви се опростят греховете е нужно  съкрушено сърце и искрено покаяние.

Някой от тях го слушаха, а други го подминаваха и се смееха:

– Нима той знае повече от папата?

Мартин не можеше да търпи злоупотребите, които се извършваха вътре в Църквата. Той крачеше в малката си стая и разсъждаваше на глас:

– Трябва да се сложи край на тези кражби и незаконни присвоявания. Нямам намерение да вляза в конфликт с папата. Искам просто да изоблича тези грозни деяния, които хвърлят кал върху Църквата.

Той седна, а перото му заскърца по хартията. Думите се редяха една след друга:

„Когато нашият Господ и учител Исус Христос каза: „Покайте се“, Той заповяда целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние.

Тази дума не може да бъде разбрана като отнасяща се до тайнството на самоналожено наказание (т.е. изповед и опрощение) отслужено от свещеника.

Въпреки това, значението ѝ не е ограничено до покаяние в сърцето на човека; защото такова вътрешно покаяние е безполезно освен ако не произвежда многостранно външно убиване на плътта.

Наказанието за грях остава докато има омраза към себето (т.е. истинско вътрешно покаяние), а именно до нашето влизане в Небесното Царство“.

Той повдигна глава и се вгледа в яркия пламък на свещта, след това се наведе и продължи да пише:

„Папата няма воля нито сила да опрости никакви наказания освен онези, наложени по негова преценка или чрез църковен канон. Папата не може сам да опрости вина, но само да обяви и потвърди, че тя е опростена от Бога; или, най-много, той може да я опрости само в случаите запазените за неговата преценка. Освен тези случи, вината остава непростена“.

Редовете се редяха един след друг. Накрая прочете написаното внимателно и номерира отделените пасажи.

Развиделяваше се. Мартин погледна през прозореца и се усмихна.
Денят обещаваше да бъде хубав.

Днес бе 31 октомври, празникът на Вси светии. Когато хората излизаха от църквата се струпаха около вратата, на която бе закован някакъв лист.

Тези, която бяха по- напред започнаха да коментират написаното:

– Вижте, той прави разлика между  „истинската стойност на папското опрощение“ и произвола свързан с „продаването на индулгенциите“.

– Тук пише, че истинското съкровище на Църквата е  най-святото Благовестие и Божията благодат.

– Който и да го е писал е прав, че индулгенциите са незначителна благодат в сравнение с благодатта на Бога и благочестието на кръста.

– Вярно е, че приравняването на проповедниците на индулгенции със значението на Христовия кръст е богохулство.

Хората коментираха написаното не само този ден, но и през следващите. Този ръкопис се преписваше и се разпространяваше бързо.

Много от хората се радваха:

– Най-накрая се намери един смел човек, който се осмели да се противопостави на разпространяването на несправедливостта и неправдата.

Днес все повече и повече археолози и специалисти по архиви търсят помощ в интернет.

По този начин те могат не само да намерят интересна информация, но и да вземат участие в каталогизацията, записването на документи, преводи на чужди и древни текстове, както и в решаването на древните загадки.

През 1825 г., на река Витам в Линкълншир, Великобритания е намерен меч от 13-ти век. На пръв поглед той изглежда съвсем обикновен.

Има тегло около 1 кг и дължина 96 см. Той е двуостър нож, а дръжката има форма на кръст.

Смята се, че мечът е бил изкован през 13-ти век, най-вероятно в Германия, както повечето от мечове по това време.

Загадката се крие в това, че на острието има надпис: „+NDXOXCHWDRGHDXORVI+“, направен от златна тел вграден в стоманата.

Никой не знае какво означава това и защо е направен този меч.

Британската библиотека е създала уеб сайт с информация за меча, като се е обърнала към аудиторията с предложение,  да се разшифрова надписа на древния меч.

Състраданието е това, от което повечето хора се нуждаят днес, в този свят. Те имат нужда от някой, който да им покаже състраданието на Бога.
Състраданието е желанието да се отговори на нуждите на хората.

Това е повече от съчувствие. Не е достатъчно само да седим с хората и да тъгуваме с тях. Състраданието изисква да се направи нещо, за да им се помогне.

Животът на Исус на тази земя се явява отличен пример за състрадание в действие. Цялото Му служение е движено от него.

Именно състраданието Го подбуди да преумножи хляба и рибата, да изцели болните, да изгони бесовете и да възкреси мъртвите. Това състрадание накара Исус да отиде на кръста.

Той иска това състрадание да излива чрез нас.

Неговото изцеление трябва да тече през ръцете ни и вярата ни. Неговото състрадание ни подбужда да се грижим  за гладните, да изгонваме бесове и да освобождаваме пленените.

Не казвай, че не изпитваш състрадание!

Щом в теб обитава Божия Дух, ти го имаш, защото то е израз на Неговата любов. Ние трябва просто да го пуснем в действие.