У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.

Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.

Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.

– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.

Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.

– Котенце, къде си? – извика Атанаска.

Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.

Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон  в ъгъла пълен със стари списания.

Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.

По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.

Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.

На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:

– Тя сама ще се изправи.

Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.

Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.

Хората с висок ръст винаги са привличали вниманието на другите. През Средновековието гигантите са били изгаряни заедно с вещиците. Смятало се, че твърде високия ръст, говори за наличие на дяволска кръв.

През XIX века ненормалните размери започнали да предизвикат медицински интерес. Учените открили тайната на гигантите – хипертрофия на хипофизната жлеза, води до излишък на растежен хормон, който причинява непрекъснато растене на тялото на височина.

Ето един от най-известните гиганти в световната история, който е могъл да се превърне в баскетболна легенда. Робърт Уодлоу е бил висок два метра и 72 сантиметра.

Хипофизната хипертрофия причинила ненормално високи нива на човешкия растежен хормон в тялото Робърт. „Гиганта от Илинойс“ израснал почти три метра, а за да не го духне вятърът по пътя натрупал 221 кг.

Излишъкът на хормонът бил толкова голям, че тялото на Робърт продължило да расте даже след фиксирана смърт на мозъка му.

Учени са разкрили невероятни способности на кафето. Оказва се, че тази прекрасна напитка различно влияния върху човешкото тяло.

Група американски учени смятат, че цялата работа е в гените. Експертите са успели да обяснят, защо едни хора след като пият кафе не могат да затворят очи, а други мигновено заспиват.

Северо-Западният университет в Чикаго е направил свое собствено изследване по въпроса. В мащабният експеримент били използвани резултатите от анализите на десет хиляди европейци.

Оказало се, че у хората се срещат гени, имащи по-ниски нива на химически вещества в кръвта, особено след като са изпили поне една чаша кафе.

Работата се състои в това, че именно тези вещества способстват за мигновения ефект при употребяването на кафе.

С други думи, така напитката действа много по-бързо и на човек по-малко ми се иска да спи.

Вера разхождаше своето огромно и добродушно куче в парка. Тя видя как едър и як мъж дърпа момиченце на около осем години.

Детето се дърпаше и крещеше:

– Пусни ме моля те! …. Мамо, ….. мамо ела ми помогни….. къде си, мамо….

Вера не се поколеба, явно момиченцето бе в беда и извика силно на мъжа:

– Пуснете детето! – Вера бързо сне намордника на кучето, но все още го държеше. – Или аз ще пусна кучето!

Изведнъж момиченцето прегърна мъжа и заплака. Вера не знаеше какво да направи, тя стоеше объркана и гледаше как разплаканото момиченце още по-силно се притискаше към мъжа.

На лицето ѝ се четеше ням въпрос: „Какво става тук?“

– Вижте, – започна да обяснява мъжът, – Аз съм баща на това дете. Водя дъщеря си в поликлиниката, да ѝ вземат кръв, а тя много се бои от иглите…..

И  бащата разпери безпомощно ръце.

– Извинете, – смутено каза Вера. – Аз помислих, че тя е в беда ….. Разбирате ли? …. Мислех, че я отвличате. Моля да ме извините.

Мъжът се засмя и протегна ръка към Вера за да се здрависат:

– По-добре човек седем пъти да се сгреши, отколкото веднъж да се премине без да се намеси. Ами ако това наистина бе отвличане. Вие правилно постъпихте.

Момиченцето вече успокоено, подаде ръка на баща си и двамата тръгнаха към поликлиниката.

Ветеринарът Петров не виждаше някаква възможност за спасението на това коте. Челюстта му бе разбита. На муцуната му имаше кора от кръв и гной от инфекция. Котето не можеше да държи устата си затворена и от нея висеше езика му.

– Трябва да го приспим. Не мога да му помогна, – каза тъжно Петров.

Но Мая, която го бе намерила да лежи близо до шосето, упорстваше:

– Това животинче има силно желание да живее. Навярно се нуждае от повече любов. Да знаете, до тук как мъркаше в колата.

– Котето е много малко за операция, – започна да обяснява ветеринара. – И как ще яде с такава уста?

– Аз имам в чантата си консерва за котки, – каза вдъхновена от идеята си Мая. – Нека да опитаме, дали ще яде.

Когато Мая остави кутията пред котето, то си пъхна цялата глава вътре и облиза целия сос.

И така дойде и решението за него.

– Взимам го в къщи с мен, – каза съвсем сериозно Мая.

– Добре, – съгласи се неохотно Петров, – ще ви дам за него запас антибиотици. А после каквото стане.

И той повдигна рамене и безпомощно разпери ръце.

Когато Мая го заведе в апартамента си, очите на котете станаха огромни.

– Изглежда като Смигол от „Властелина на пръстените“ – засмя се тя.

Така котето получи и името си. То прояви голяма издържливост и упоритост не само да оживее, но и да води нормален живот.

Мая го заведе в специална клиника, но там ѝ казаха:

– Котето ви не се нуждае от операция.

У Смигол остана твърд зъб с неправилна форма и очи като фарове, но това не му попречи да се сприятели с останалите котки и кучета в дома на Мая.

Тя често го прегръщаше и му шепнеше:

– Не мога да си представя живота без теб.