Недалече от Петропавловската крепост, в близост до Йоановия мост на 7 май 2003 г. бил поставен паметник на заека, спасил се от наводнение.

Съществува легенда, която гласи, че по време на наводнение малко зайче успяло да се скрие в обувката на Петра I и по този начин се спасило. Благодарение на това поверие мястото кръстили Зайчи остров.

Скулптурата е разположена на една от купчините, които защитават моста от ледохода. Тя е висока 58 см.

Неин автор е Владимир Алексеевич Петровичев, който е създал и други бронзови миниатюри, които можете да намерете по целия Санкт-Петербург.

Такъв турнир е бил устроен през май 1897 г. в Петербург. Едно от столичните списания, обещало да стане съдия по приготвянето на грандиозното зрелище.

На огромна, 260 квадратни ярда, площ, изглеждаща като шахматна дъска, били разположени отряди от пешаци и конни бойци, облечени в тъмни и светли тонове костюми съответстващи на ролите си: цар с оръженосци, царица с вестители, офицери с ординарци, конна кавалерия, женски амазонки въоръжени с копия в първия отряд, а във втория с карабини. Пушки с натурална величина, цели крепости на колела, предвижвани с коне.

Наблизо се разполагали два оркестъра. По знак на М. И. Чигорин под звуците на фанфарите и рогове се обявявало началото на партията, която трябвало да се води по сигнала на роговете с музика и стрелба.

Партията специално се пишела за този ден от самия Чигорин. В нея се предвиждали няколко ефектни момента. Атака на кавалеристите по цялото поле. Пленяване, т.е. шах и мат на царя, заобиколен от двата отряда жени войни.

В качеството на фон на партията-пиеса се изпълнявали старинни руски маршове.

Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.

Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.

– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!

Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:

–  Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.

– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.

– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?

– Чуй ме  добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.

– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър,  – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.

– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?

– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.

– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.

– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.

– И все пак ……, – Иван млъкна.

– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?

– Но това е езическо суеверие.

– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.

– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?

– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.

– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..

Мистериозният Перу има много нерешени и неразгадани тайни. Раят за археолозите, колекционерите, изследователите и историците, им е дал още един костелив орех – Чанкильо.

Какво е това странно място? Дали е крепост? Древен град? Обсерватория? На кого принадлежи и каква функция има? Може да съхранява в себе си древни тайни на могъщи цивилизации.

Там не се организират екскурзии, не се возят на автобуси, на стотици километри наоколо никой не живее.

Площта за изминалите 2000 години е заровена под пясъка, сега тя стои пред нас.

Колко ли време ще ни трябва още, за да открием истината за това място?

Оказало се, авторът на платното бил немският художник Хенри Бухолц, който прибягнал до „измама“.

На голямо платно той поставил бюстовото изображение на Екатерина I от четката на друг художник и я дорисувал.

Реставрацията дала възможност на историците на изкуството да забележат интересни детайли на платното.

След отъняването на слоя лак и изтриване на горния слой станало ясно, че императрицата е облечена в рокля не от злато, а от сребърен брокат, в прическата се открили бижута с перли. Освен това можело да се види пейзаж на заден план, военен лагер с шатри и крепост със спуснати флагове.

Това не е първия случай, в работите на Бухолц. В Царско село се съхранява портретът на Елизабет, нарисуван от художника през 1768 г. В тази работа бил зашит интимен портрет на френския художник Луи Каравака.