Тя беше малка рибка. Всички я знаеха като лещанка. Тялото ѝ достигаше дължина 10-12 сантиметра, а тежеше едва около 15 грама Цветът ѝ бе пясъчен, а на гърба си имаше черна ивица. Когато хвърляше хайвера си, придобиваше нюансите на дъгата.

Тя бе много агресивна. Убиваше и изяждаше немного по-малки от нея риби, а на тези, които бяха по-големи изгризваше плавниците.

Нашата познайница живееше в едно малко езерце, но домът ѝ изглеждаше тесен. И тя си мечтаеше:

– Ех ако можех да достигна до място, където има много повече вода. Там ще бъда свободна и непременно ще стана голяма риба.

Лещанката дълго се опитваше да стигне до по-голям водоем и все не успяваше.

Един ден се хвана за краката на една патица и така се добра до едно голямо езеро.

– Мечтата ми се сбъдна, – възторжено възкликна лещанката.

Но ….. още не успяла да се нарадва на свободата си, я подгони щуката, която много обичаше да си похапва такива като нея.

Дни наред лещанката се криеше в пясъците и копнееше:

– Ех, ако можех сега да се върна в моето малко езерце …..

Понякога става така, че заветната мечта на индивида се превръща в мания. Дълго време не се осъществява желаното, може би за да обмисли човек по-добре нещата. Дали това, което иска ще му донесе полза или вреда?!

Когато човек тръгне въпреки всичко, откаже се да приеме волята на Бога за себе си, отхвърли съветите на близки и приятели, резултатите са плачевни.

Царят вървеше по пътеката в дворцовия парк и тежко въздишаше. Чу го старият градинар. Погледна го съчувствено и го попита:

– Какво толкова ви е разтревожило, царю? Каква мъка е засенчила взора ви?

– Печален и подтиснат съм, защото в съдилищата няма мъдри, справедливи и безкористни хора.

Царят отново въздъхна и попита отчаяно:

– Защо умните, разсъдливите и прозорливи хора не желаят да бъдат в свитата ми? Защо не искат да идват при мен?

Старият градинар поклати глава и каза:

– Перлите и скъпоценните камъни нямат крака, но те не ви липсват. Имате ги, защото ги обичате. Питате защо мъдрите и начетени хора, въпреки че имат крака не идват при вас? Единствената причина е в това, че тези люде вие обичате по-малко от бижутата си.

Царят се разгневи:

– Ако мъдрите не искат да ми служат, ще мина и без тях. И без тях придворните са ми прекалено много.

Градинарят се усмихна и добави:

– Лебедите летят под облаците, тях ги държат крилете. Перата и пухът, които растат на гърдите и гърба им, не им върши никаква работа при полета. Такива са и придворните – пух, който пречи да летите нагоре, а мъдрите хора са крилата, които помагат на владетелят си да се извисява все повече и повече високо в небето. Само мъдрите хора могат да ви съдействат да управлявате, както трябва царството си.

Петър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.

Ще попитате:

– За какво му е този кон?

За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.

Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.

С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.

Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?

От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.

Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……

Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:

– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?

Гостът с учудване погледна домакина.

– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.

– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.

Илиян се събуди. Стаята тънеше в пълен мрак. Той бе спал не повече от тридесет минути, но в сърцето си мъжът усети, че сънят му няма да се върне скоро.

Неговият приятел Атанас лежеше в болницата. Той бе получил от доктора неприятна вест:

– Ракът се е възвърнал в мозъка и гръбначния ви стълб.

Цялото същество на Илиян го болеше за приятеля му. Това бе тежък товар за него. Той се изправи и започна да се моли. Беше обременен с нуждата на Атанас.

Илиян искаше да си почине, той бе много уморен. Но се огъна под Неговото иго и прегърна Неговото бреме.

Какво означава това?

Когато позволим на Исус да вдигне нашата тежест от гърба ни и след това се вържем за игото Му, ние се впрягаме с Него, движим се в крак с Господа. И всичко това Той ни позволява.

Огъвайки се под товара Му, ние споделяме Неговите страдания, които ни позволяват да имаме дял в Неговия комфорт, „защото, както изобилстват в нас Христовите страдания, така и нашата утеха изобилства чрез Христа“.

Загрижеността на Илиян за приятеля му бе тежко бреме, но той бе благодарен, че Бог му позволи да носи тази тежест в молитва. След като се помоли и обязаността му се оттегли, той заспа отново, но се събуди отново приятно обременен с игото, което се бе превърнало в лесен и лек товар, защото той ходеше с Исус.

Клара бе навела глава и несъзнателно люлееше краката си, седнала на пейката пред блока. Погледа ѝ бе забит в земята, но мислите ѝ блуждаеха някъде другаде. Явно нещо бе я смутило и тя водеше някаква вътрешна борба в себе си.

До нея седна леля Лия. Тя бе жена на средна възраст. Живееше в същия вход, на първия етаж.

– Клара какво си се умислила така? Да не си направила пак някоя беля?

Момичето повдигна очи, погледна съседката, но пак забучи поглед си надолу.

– Е, изплюй камъчето, – засмя се добродушно Лия, – какво те измъчва толкова?

– Кога една лъжа е оправдана? – изстреля набързо въпроса си Клара.

– Никога, – отговори лелята.

– А ми малките безобидни лъжи? – предизвикателно попита Клара.

– Не би трябвало да има такива, – жената бе категорична.

– Ами лъжите, който предпазват някой да не бъде наранен? – въздъхна дълбоко Клара.

– Няма добри лъжи, – отсече строго Лия.

– Не е ли тъжно, че лъжата често се среща? – тъжно промълви Клара.

– Лъжем, за да прикриваме нещата, от които се срамуваме, – леля Лия започна да изброява случаите, в които избягваме да казваме истината. – Лъжем, за да извиним поведението си. Лъжем, защото мислим, че това е по-добре, отколкото да говорим истината. Лъжем непознати, близки и дори себе си. Понякога нашите лъжи са сложни и обмислени. Друг път са толкова малки, че почти вярваме, че са истина. Но човек винаги трябва да говори истината.

– Лельо, аз излъгах, за да не ми се смеят, но това, което казах, беше наполовина истина, – сподели Клара.

– Измамата в сърцето причинява болест в тялото. Лъжите са рани. До сега не си ли била лъгана?

– Много пъти? – призна тъжно Клара.

– И беше ли ти добре, когато разбра това?

– Много ме болеше. Имах чувството, че никой не ме обича и че нито един човек не би искал да има нещо общо с мен.

– Само Бог може да предпази езика ни от лъжа. Който го познава иска да Му бъде угоден, защото Господ е добър и истинен.

– И сега какво да направя? – попита Клара.

– Трябва да отидеш при тези, които си излъгала и да им кажеш истината.

– А те няма ли да ми се смеят? Ще искат ли да играят с мен?

– Ти направи това, което трябва, а Бог ще се погрижи за другото.