Слънцето вече по-весело напираше зад облаците. Усещаше се полъха на пролетта. Снегът скоро се скри и топлите лъчи на слънцето стопляха с надежда сърцата на хората.

Баба Бона, подпирайки се на бастуна си, леко накуцваше с единия си крак. Жената отиваше към магазина. Бе привършила туй онуй в къщи, та бе тръгнала да допълни запасите си.

Възрастната жена мина край трима младежи, който седяха на пейката под дъба.

– Ха-ха-ха, – захили се Румен, – баба Бона пак е тръгнала с кривите си крака нанякъде.

– Бабо Боне, – в унисон със грубата шега на Румен, я подкачи Камен, – къде си хукнала с тоя бастун? Не виждаш ли, че единият ти крак гледа на една страна, а другия на друга?

Стефан стана и започна да имитира походката на баба Бона, като още по-силно замяташе единия крак особено, когато пристъпваше напред.

– Момчета, не се закачайте с мен, – каза баба Бона, – не от добро са така тия крака. Не е хубаво да се подигравате на човек, защото утре не знаете как ще сте.

Жената бе работила в кравефермата 46 години. Ходилата ѝ се бяха износили и всяка стъпка напред ѝ причиняваше болка.

– Ау, колко ни уплаши, – закиска се Стефан. – Ти за нас не бери грижа, ние сами ще се оправим.

– Луди глави, – въздъхна възрастната жена, – не са патили, за това са толкова груби и немилостиви.

След няколко дена се чу, че тримата младежи бяха попаднали под голямо дърво, по време на страшната буря, която вилня половин час в близката гора. Гръм и трясък ечаха заплашително, а дърветата се превиваха под напора на силния вятър.

На Румен бе гипсиран единият крак и той едва ходеше с патерица. На Камен и двете ръце бяха покрити с гипс, а Стефан  бе получил голяма рана на главата и затова в болницата яко я биха бинтовали, само очите му се виждаха.

Баба Бона пак се бе запътила към магазина. Отново завари младежите на пейката, но сега те имаха жалък вид.

Щом я видяха и тримата наведоха виновно глави. Никой от тях не посмя да я погледне в очите.

Старата жена се усмихна и им пожела:

– По-скоро оздравявайте!

И си продължи по пътя.

Донка растеше не с дни, а с часове. Изумяваше всички в семейството си с необичайни въпроси и неочаквани разсъждения.

Веднъж след като изслуша прогнозата на времето, попита:

– Татко, въздухът има ли дупе?

Баща ѝ я смъмри:

– Какви ги говориш? От къде ти дойде това на ум?

– Нали леля Славка си има бебе. Тя мери температурата му като вмъква върха на термометъра в дупето му. Щом измерват температурата на въздуха, той трябва да има дупе, – Донка заключи важното си откритие.

Баща ѝ се засмя, а тя обидено каза:

– Исках да зная само къде му мерят температурата….

Един ден Донка попита:

– А какво е това О О Не?

Баща ѝ се опита да ѝ обясни според детските ѝ представи, след което веднага последва следващия ѝ въпрос:

– А кога ще стане О О Да?

Една вечер Донка се изкачваше с майка си по стръмната пътека към кошарата на дядо Богдан. Спъна се в нещо и ожули коляното си.

Донка бръкна под крака си и извади „нещото“. Беше подкова. Засмя се и възкликна:

– Мамо, виж, кончето си е загубило обувката.

Когато вечерта легна да спи, Донка каза на  майка си:

– Дай ми „подглавницата“.

– Какво? – учудено я изгледа майка ѝ.

– Нали се слага под главата, защо тогава ѝ викате „възглавница“?

Любознателността на Донка нямаше край. Въпросите извираха като фонтан. За някои, ти самият не би се досетил сам да ги зададеш.

Към края на есента беше на разходка с баща си и майка си. Изведнъж тя посочи нагоре с ръка където минаваше реактивен самолет.

– Вижте го как затваря ципа на небето.

Първият и последният риболов на Донка завърши доста интересно. Когато на стръвта се улови риба, тя вместо да се зарадва, тя се разплака:

– Откачи я и я върни обратно! Не виждаш ли, че я боли. Пусни я!

Донка едва бе научила нотите, когато сподели с баба си, когато минаваха покрай телефоните стълбове:

– Виж, бабо, жиците са като петолиния, а птиците по тях като тумбести ноти.

Растеше Донка и изненадваше всички с въпросите си. За нея казваха:

– От нея най-малко даскалица ще излезе.

Атанас често се присмиваше на колегите си и приятелите си за ревността им към любимите им. Той смяташе, че това е глупаво и безполезно.

Но един ден му се случи да се прибере по-рано в къщи. Поиска да зарадва жена си, за това купи цветя по пътя към дома си.

Когато се прибра отключи вратата. Нина не го чу, може би защото се къпеше в банята. За да усили изненадата, Атанас много тихо си събу обувките.

– Васко, изяде ли всичко? – чу той глас от банята и се напрегна, защото това не бе неговото име.

„А аз още не съм обядвал, – помисли си Наско. – Не мога да ям, като стоя на един крак, а другия го събувам“.

– Почакай, вече свършвам. Излизам вече и ще оправя всичко, – чу се от полуотворената врата на банята.

Кръв нахлу в лицето на Атанас, а в главата му започна нещо да крещи:

„Ето рога са ми поникнали! Ще убия жена си, а после и този ….“

Атанас се опря на стената и мълниеносно започна да мисли:

„С какво е най-удобно да ги убия? ….“

– А колко я обичах, – изстена измамения съпруг и се втурна напред с нож в ръка.

– Наско, какво ти става? – извика жена му, като го видя. – Съжалявам, аз съм невинна.

Очите ѝ бяха изпълнени с ужас. И го удари с вратата на банята.

– Невинна?! Ти си ми поставила рога, – изрева Наско и почувства как един рог започна да расте на челото му.

– Ти сам си си виновен! От къде да знам, че си си дошъл?! Удари се във вратата, когато я отварях, да изляза от банята. Къде си хукнал, като луд? – Нина заплака.

– Кой е тоя? – попита заплашително Атанас. – Кой е този идиот? И двамата ще ви убия!

– Тоя? – Нина го погледна изненадано. – За кого говориш?

– Кой е в кухнята?

Атанас се опита да стане, но изглежда ударът от вратата се бе оказал доста силен. Беше замаян, а израсналата цицина на челото му още повече закриваше обзора му.

– Кой е този Васко? – кресна Атанас.

– А, ето го и него, – кимна с глава Нина към вратата на кухнята, от където се изнизваше малко сиво мяукащо дребосъче. – Дора ми го подари.

Атанас попипа цицината на челото и заключи:

– Така е, понякога ние сами си слагаме рогата ….

Зима. Сняг. Безлунна нощ. В такава можеш нацяло да замръзнеш.

Малка пухкава топка, стоеше от едната страна на кооперацията и от време на време от нея се чуваше едно жално едва разпознаваемо: „Мяу“.

Зорка мина по улицата. Тя чу жалния вопъл и не се стърпя, пресегна с ръка и улови мяукащото котенце.

Зорка бе алергична към котки, но сърцето ѝ не даде да остави на студа това малко създание.

– Миличко, – Зорка погали мъничето, – ако хазайката те види в апартамента, ще ни изгони. Няма значение,  – махна с ръка тя, – ще си намерим друг.

Зорка го занесе у дома си. Дълго го държа в дланите си. Когато котенцето се стопли и престана да трепери, вдигна очи към новата си стопанка и я погледна очакващо.

Зорка отиде в кухнята. Стопли малко мляко, дори и малко саламче му отряза. Котето изпи млякото, изяде парченцето салам и започна доволно да мърка.

Мъжът на Зорка, Павел скоро се прибра от работа. Той бе много уморен и както бе с дрехите заспа на кревата.

Зорка знаеше колко му е тежка работата, за това в нищо не го упрекна. Съблече го и го зави с одеялото. След това изключи лампата и си легна.

Пухкавият герой започна да изучава апартамента.След като привърши огледа бързо скочи при Павел в леглото и се сгуши до него.

Зорка се бе унесла, когато чу пронизителен вик. Тя веднага реагира и без да разбира какво става, скочи на крака.

– Бързо включи лампата, – каза сърдито Павел. – Хванах плъх!

Когато Зорка включи лампата, се разбра, какъв плъх бе хванал мъжът ѝ. Тя едва не падна от смях. Павел постоя няколко минути объркан, а след това силно се разсмя.

– Толкова малко, а щеше да ми изкара акъла, – Павел се заливаше от смях. – Остава при нас нали?

Павел умолително погледна жена си, тя само кимна с глава и притисна котето до гърдите си.

Времето беше чудесно и майките и бабите бяха извели децата на детската площадка.

Ему като че ли не се вместваше в цялата картина. Той изглеждаше шест годишен, но не ходеше. Придвижваше се пълзешком, като се оттласкваше с лактите си и преместваше неподвижните си крака по земята.

Някои от децата го сочеха с пръст и му се присмиваха:

– Виж го как пълзи…

– За какво са му тези крака, щом не ги използва?

– Колко е голям, а не може да ходи…

Майките шъткаха на децата си и им правеха забележки:

– Не му се присмивай, той е болен ….

– Не трябва да се отнасяш така към такива деца …

С Емо никой не искаше да играе.

Една от майките предложи на дъщеря си:

– Иди да се запознаеш с това момче.

Но момичето смръщи вежди и директно отказа:

– Не го искам тоя …

Изведнъж към Таня, малко тригодишно момиченце, се насочи  момченце, което бързо грабна от ръцете ѝ кофичката и лопатката ѝ.

Детето отчаян се разрева, защото му бяха отнели играчките.

Никой от децата не обърна внимание на случилото се, всяко се занимаваше със своите си „работи“.

Тогава към Таня се приближи Емо. Той ѝ подаде една от своите играчки, усмихна ѝ се и каза:

– Не плачи. Аз се казвам Емо.

В усмивката на това малко момче искреше толкова любов и нежност, че те се оказаха достатъчни Таня вече да не плаче.

– Хайде да играем! – предложи Емо. – Ти ще бъдеш прекрасна принцеса, а аз красив принц.

И те започнаха да играят. Неусетно и други деца дойдоха да играят с тях.

На площадката стана хубаво и светло, а в центъра на всичко това стоеше момчето инвалид Емо.

– Защо се раждат такива деца? – мърмореше недоволно възрастна жена, която не бе усетила промяната, която бе станала на детската площадка.

Тя не бе разбрала, че такива деца са истински принцове и принцеси с прекрасни души, които умеят да съчувстват, да обичат, да дружат с другите и да се радват на живота.