Някои ароматни растения споменати в Библията имат много по-дълбоко значение.

Алоето е горчива подправка. То е споменато в смисъл, че в горчивото се съдържа сладост. Това действие се разбира само от опит.

Смирната се е използвала за балсамиране на мъртвите. Тя ни нашепва, за какво трябва да умрем. Това е скритата сладост, изпълваща сърцето, след като то е умряло за своята воля, гордост и грях.

Някои вярващи са привлекателни, тъй като носят отпечатъка на зрелия дух, печата на кръста, явно доказателство за това, че душата е умряла за всичко горделиво и властно, което е било в нея, а сега всичко е в краката на Господ Исус.

Това е неземната красота на смирен дух и разкаяно сърце: звуци на музика от тъжни струни, сладост, която получава узрелия плод, когато се допре до студа.

Тамянът е смола, която излъчва аромат, когато изгори. От дълбините на огъня се възнася благовонен пушек, разпространяващ сладък аромат. В това виждаме сърце, от което блика нежност, макар да е в огъня на скръбта. То изпълва святата душа с облак на хваление и молитва.

Възлюбени, изливат ли се от нас аромати и благоухания? Сърцата ни изпълнени ли са с благовонен тамян?

Главата ни е нужна, за да мисли, краката – да ходим, но за какво ни са веждите?

Основната функция на веждите е да защити очите. Това специфично окосмено покритие помага на човека да оцелее в екстремални условия.

Когато нашите далечни предшественици са влизали в схватка с дивите зверове, по време на двубоя по лицата им се е стичала пот. В нея, както е известно, се съдържат вредни за очите сернокисели съединения, които ни карат непрекъснато да мигаме, лишавайки ни за секунди от зрение.

Този момент е напълно достатъчен, за да може звярът да нанесе на човека смъртоносна рана. Но в този двубой са побеждавали нашите предци, защото потта не е попадала в очите, а по веждите се е стичала по слепоочията и по носа.

Веждите ни спасяват не само от потта, но и по време на ремонт, когато мазилката пада не върху очите ни, а отново върху тях.

Освен това веждите ни помагат да изразим различни емоции, като тъга, гняв, изненада. … Те позволяват на събеседника ви да разбере, как вие се отнасяте към дадена идея или събитие.

Почти всяка нощ Виолета се събуждаше и скачаше от леглото си цялата плувнала в пот. Само силният топъл душ можеше да отмие ужаса, който преживяваше в съня си.

Едва дочакваше утрото. Тя се страхуваше да заспи, не искаше пак да попадне в кошмарите си. Но накрая пак се унасяше ……

Не смееше да погледне ръцете и краката си, беше покрила всички огледала в къщата, за да не вижда отражението си. Болестта ѝ бе отнела красотата, но тя още не се предаваше.

Момчил скоро щеше да се върне. Тя набра цветя от градината и ги сложи във вази на подходящи места. Домът се изпълни с нежен аромат.

Виолета не бе успяла да се свърже с Момчил по телефона, но Стефка я успокои:

– Милко се обади. Двамата с Момчил са добре и ще си дойдат след един ден.

Виолета реши да излезе и да се поразходи малко, без да има някаква определена цел.

Чувстваше изпълнена с енергия, готова бе да превземе света, да се справи със всяко изпречило ѝ се предизвикателство.

Докато се разхождаше забеляза неща, който до сега не ѝ бяха правили впечатление. Например, симетрията на еловите дървета край езерото.

Едва днес се разкри пред нея красотата на малката стара църква, чийто купол се протягаше към небесата.

Всички хора сякаш ѝ се усмихваха и я поздравяваха с кимване на глава. В очите им виждаше надежда, която я заразяваше.

– Въпреки всичко, – каза си тя, – винаги има надежда.

Спомни си какво ѝ бе казал Момчил малко преди да замине в командировка:

– Човешкият дух побеждава всякакви бедствия физически, умствени и духовни, опирайки се на Бога. Пред нас изникват множество предизвикателства, както и твоята болест, но има кой да ни помогне във всичко това.

– Да, – беше му казала Виолета, – Бог вдъхва оптимизъм, дава сила, въздейства на волята ни за живот, но преди всичко ни окриля с надежда.

– Бог води духа на човека – бе се засмял Момчил – само към победи.

Виолета бе спокойна и окрилена. Момчил скоро щеше да си дойде. Болестта не ѝ изглеждаше толкова страшна и тя се усмихна. Вдигна ръце нагоре и благодари за всичко на Създателя си.

Срещнали се две врани едната плашлива, а другата се пишела за по-смела. Втората се надсмивала на първата:

– От всичко се страхуваш! Вечно се оглеждаш. А най-добрите парчета добиват тези, които са смели, такива като мен.

– Предпазливостта на никого не е навредила, – възразила първата врана.

– Погледни се, на какво приличаш със своята предпазливост, едва се държиш на краката си от глад, – силно се разсмяла смелата врана.

Наблизо изпукал клон и наплашената врана веднага отлетяла. А смелата ѝ посестрима продължила да се смее и не забелязала как зад нея се прокраднала лисицата.

Смелата врана, за да спаси живота си, остана без опашка. От тогава и тя стана страхлива …..

Завели Филип, малко петгодишно момче при невропатолог, за да се изследва нивото на интелектуалното му развитие.

– Кое е повече: пръстите на краката или космите на главата? – попитал невропатологът.

Филип мълчал. Изминало доста време. Невропатологът неодобрително започнал да поклаща глава.

Майката на Филип проследила, накъде гледа синът ѝ.

Детето гледало главата на невропатолога, а той бил напълно плешив.