През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.

За коя част на тялото първоначално е била предназначена пижамата?

Думата „пижама“ в превод от персийски означава „дреха за краката“.

На Изток пижама са наричали само леки панталони.

В Европа тя били донесени от Индия от англичаните през 18 век.

След доста десетилетия пижама започнала да се нарича комплект от панталон и риза.

Любо Стефанов се стремеше винаги да показва на децата си, как Бог действа в живота им, чрез истински истории.

Ето какво им разказа веднъж за далечната 1962 г.

След началото на борбата за независимост на страната, хората трябваше да търсят убежище в гората далече от домовете си.

Един ден бащата на Любо и братовчедката му Мария отидоха за храна от другата страна на реката. Докато преминаваха по моста с хранителните продукти, бащата на Любо се подхлъзна и падна. Буйната вода веднага го погълна. Той не можеше да плува и започна отчаяно да се бори за живота си.

Когато съвсем се изтощи възрастният човек си помисли: „Боже, нека бъде твоята воля…“

Докато водите го носеха по течението, той усети нещо твърдо под краката си на дъното. С подновена надежда мъжът разбра, че се намира на скала.

– Тази невероятна случка, – каза Любо, – е пример за това, че всичко от живота си можем да поверим в Божиите ръце.

– Много пъти, – обади се по-малкия син на Любо, – като имам проблем, гледам да се справям сам, но в повечето случаи не успявам.

– Истинското разрешение на затруднението идва в мига, в който изтощението взема връх и обикновено аз се оставям в Божиите ръце, – каза тихо Любо.

Децата слушаха с широко отворени уста. Те не веднъж бяха опитвали Божията милост и любов в живота си, но сега научиха и друго, че без Божията помощ, те не биха се освободили така лесно от това, което ги гнети.

Любо прибра ръцете пред гърдите си и се помоли:

– Боже, помогни ни във време на отчаяние да помним че истинското разрешение на проблемите е при Теб. Амин.

Първият битов хладилник бил представен през 1933 г. на панаира в Лайпциг. Той е бил изработен от компанията Bosch.

Външно е приличал повече на пералня. Представлявал е цилиндричен барел с крака и кръгла врата.

Първият хладилник е тежал около 80 килограма, а полезният му обем е бил около 60 литра.

Съвременният хладилник LG със същия обем, тежи пет пъти по-малко, само 17 килограма.

Ето още нещо интересно.

Диетолозите твърдят, че теглото на собствениците на хладилника зависи от неговия размер. Колкото по-голям е хладилникът, толкова е по-голям рискът от допълнително повишаване на теглото, на тези, които го използват.
Това разбира е е шега, но има зрънце истина в нея.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.