Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Видях пухкавата ѝ опашка от доста далече, а когато приближих до оградата, тя веднага се приближи до мен и докосна ръката ми с рижата си лапа.

Плени ме със своята красота. Най-много да бе на три-четири месеца.

Веднага я заведох у дома. Обиколи навсякъде, сякаш се страхуваше, е ще я затворя.

До сега не бях виждала такова красиво и съвършено създание. Още на следващия ден бях с нея на двора, а тя се умилкваше около краката ми.

Бях станала нейна стопанка. До момента съм имала няколко котки, но сега на новото място, на което се бях преместила бях останала без такова животинче.

Така се появи моето желано и очакване котенце….

Котките са много мили и нежни създания. Тяхното мъркане ме успокоява и отнема тъгата ми.

Филип бе само на 25 години. Преди да се стъмни той тръгна с приятелите си да бере див чесън.

Филип намери на едно място повече от търсеното растение и се увлече в брането. Когато свърши разбра, че е изостанал от другите. Тръгна, но скоро осъзна, че се е изгубил.

Той се опита да намери пътя за дома, но пропадна под леда, когато пресичаше реката. Дрехите му подгизнаха, ръцете и краката му замръзнаха.

– В това състояние едва ли ще мога да се измъкна от гората, – каза си той. – Това е краят.

Изведнъж от гората, срещу мокрия и изтощен човек, изскочи куче. Филип се уплаши.

– Сега ще ме нападне, – едва прошепна младежът.

Но кучето се държеше приятелски и застана до човека. Филип тръгна , кучето го последва. Щом седнеше и се опиташе да заспи, четирикракият му придружител започваше да лае. Скачаше и правеше всичко възможно, за да не позволи на младежа да заспи. Кучето го приближаваше от време на време и го грееше с гъстата си козина.

Едва към десет часа вечерта Филип успя да се прибере у дома.

Завари майка си да плаче на колене в молитва.

Какво ли не бяха правили приятелите му, за да го открият, когато разбраха, че е изостанал.

– Къде изчезна? – извика изненадано Никола, един от приятелите му. – Къде ли не те търсихме. Защо не се обади, когато те викахме? Мислехме, че бялата смърт те е прегърнала вече в гората.

– Намерих много чесън, увлякох се да бера и съм изостанал, – уморено се усмихна Филип. – Тръгнах по-бързо, за да ви догоня, но ледът се счупи под краката ми, когато прекосявах реката. Целия се измокрих. След като излязох от водата седнах, толкова много ми се спеше. Тогава от гората излезе едно куче. Щом се опитвах да заспя, то лаеше и скачаше, от време на време, ме доближаваше и ме топлеше с козината си.

– Ако не е било това куче, щял си да замръзнеш, – каза Слави.

– А къде е кучето , – попита Никола.

– Не знам, – вдигна рамене Филип, когато наближих, то се шмугна в храстите….

На другия ден Филип дълго търси своя спасител, но така и не го намери.

Борбата с паническото вълнение е трудно, но е възможно. Няма специфични техники, за да го спрете, защото всеки един отделен случай може да се окаже съвсем различен вариант. Ето ви два примера.

Франция 1930 г.

След митинга, проведен на зимния велодром, тълпата като обезумяла се втурнала към изхода. Всичко би могло да свърши плачевно.

Сред хората имало група от млади психолози. Те започнали да викат:

– Не ме дърпайте!

Всички останали, чувайки ги, постепенно един след друг също започнали да молят за това.

Вълната от хора се спряла и се успокоила.

Париж 30-те години.

В Гранд Опера започнал да бушува огън. Стотици зрители се втурнаха към изхода. Граждани можели да бъдат убити, попадайки под краката на своите сънародници.

Тогава една малка част от публиката се изправила на местата си в ложите и започнали да пеят химна. Към тях постепенно се присъединявали и други хора.

До пристигането на пожарникарите цялата публика пеела националния химн в очакване на гасенето на пожара и по-спокойна евакуация.

За всеки човек има само една неопределима сила, тази на гравитацията. Тя постоянно привлича всичко към земята.

Но когато видите движенията на известния певец Майкъл Джексън, стереотипите се рушат пред очите ни. Краля на поп музиката се оказал талантлив изобретател и се научил да игнорира гравитацията.

Става нещо невероятно, когато за първи път гледаш клипа „Smooth Criminal“ – „Ловкият престъпник“. Майкъл Джексън избива престъпниците по време на танца в белоснежен костюм, става нещо невероятно.. С поразителна лекота той се наклонява на 45 градуса и „раздава шамари“ със силата на гравитацията.

Светът спира, и нищо няма да бъде същото.

С течение на времето, ти осъзнаваш, че тези най-добри и най-епичните танцови движения в света не могат да бъдат резултат от Джаксъновите танцови умения. Трябва да се намери техническата „хитрина“. Ако незнаещ този трик го повтори, рискува да си счупи носа.

Когато Майкъл Джексън направил епическия наклон от 45 градуса в постното видео „Smooth Criminal“, той напълно взривил мозъка на всеки гледащ. За това Майкъл пожелал да пресъздаде този танц при живото си изпълнение по време на турнетата си.

Осъзнавайки, че това ще бъде малко по-трудно, отколкото да прикачи кабел, Краля на попа е разработил специален трик, за да извършите това действие.

Джексън и двама съавтори разработили механизъм за сцепление, който бил вграден в пода на сцената и обувката на изпълнителя.. Той помагал на изпълнителят на трика да се наклонява без да държи центъра на тежестта върху краката си.

Тази система се състои от колчета гъбички, които се издигат над пода на сцената в нужния момент и специалните обувки с опори за глезените изрязани в токчетата, които могат да се плъзга върху колчетата и временно да се закрепят на тях.

През 1993 г. на Майкъл Джексън и на двама съавтори е издаден патент в САЩ за неговите магически обувки.

Тези обувки работили великолепно и всички мислели, че Майкъл Джексън е оспорил гравитацията.

Всичко било добре до септември 1996 г., когато по време на концерт в Москва една от подпорките на обувките се откачила, колчето паднало и певецът се строполил на сцената.

Разбитият чифт обувки са били на разположение на Hard Rock Cafe в Москва и останали там до смъртта на Джексън.

Обувките на супергерой от 80-те и 90-те години се продали на търг за огромната сума от 600 хиляди долара.