Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.

Започнаха нов строеж. Тук преди нямаше нищо. Пустош. Вятърът гонеше сухите клони и листа. Всеки пожелал да се промъкне през това място оставаше част от дрехите си по драките, а ръцете и краката му се покриваха с кървящи драскотини.

Мястото бе разчистено и дойдоха работници, строителите на бъдещото съоръжение. Фургони не бяха докарали и хората спяха в палатки или на открито. Времето бе топло.

Ръководителят на строежа погледна новата група работници и им нареди:

– Започнете да копаете тук 10/3/2.

Мъжете веднага се заловиха за работа, само един от тях започна да мърмори под носа си:

– Винаги става така, Адам и Ева съгрешиха, а заради тях сега трябва да копая. Ако не бяха се провинили, сега щях да си почивам и нямаше да огъвам гръб.

Ръководителят на строежа го чу, дойде при работника и го покани в палатката си.

– Разполагай се тук удобно, – каза му той. – Гледай телевизия. Взимай си ябълки, ананаси и банани от масата и яж, колкото ти се иска. А тук в чинията има и печено, можеш да опиташ и от него.

Работникът изненадано погледна шефа си, но нищо не каза.

– Имам само една молба към теб, – началникът на обекта присви вежди и спокойно продължи, – всичко можеш да ползваш и вземаш, само не отваряй ето тази книга.

– Че за к’кво ми е? – повдигна учудено рамене работникът.

Останал сам мъжът се наслаждаваше на дадената му свобода, какво ли не гледа по телевизията, опита от всички плодове, дори от печеното си похапна, но върти, суче, очите му все в забранената книга.

– Е, не каза, да не я докосвам, – мъжът започна да се самоуспокоява, подтискайки желанието да отвори книгата. – Рече само да не я отварям.

Приближи до нея и боязливо прокара пръсти по грапавата корица.

– Погледни, какво толкова ще стане, – мъжът долови тихо гласче, – никой няма да те види!

Работникът започна да крачи из помещението, а това немирно гласче не спираше да го подканя. Накъдето и да тръгнеше из палатката мъжът спираше пред книгата и я докосваше.

– Че кой ще ме види! – каза си мъжът, – всички са навън и работят.

Работникът не се стърпя и отвори книгата.

В нея лежеше бележка, на която пишеше:

„Грешнико, иди да работиш!“

Работникът наведе глава. Излезе от палатката, взе една лопата и се упъти към копаещите, които бяха вече преполовили работата.

Архимандрит Петър застаря, започна да недовижда, но въпреки това продължаваше да служи по църквите.

Веднъж бе поканен в голям град да отслужи заедно със митрополита там.

След службата Петър си взе довиждане и се насочи към гарата, но до идването на влака имаше цели два часа и той реши да похапне.

Влезе в едно кафене. Момичето на касата веднага му се сопна:

– Дядо, по-добре си тръгвай, много лошо си облечен, ще ми изгониш клиентите.

Петър погледна краката си и се смути. Когато тръгваше от родното си място бе студено и той надена ботушите си, но в града имаше много кал и гьолове, и той се бе оцапал малко, въпреки че се пазеше.

Палтото му бе старо, избеляло, а чантата, в която носеше свещеническите си дрехи, бе малко протрита.

Очевидно момичето го бе взело за някой скитник. И Петър си тръгна.

Отиде в друго заведение, а там го посрещнаха на вратата и му съобщиха:

– Тук даваме по три яденета за обяд, заповядайте и си изберете.

Той се зарадва и на подноса си нареди първо, второ и компот, но стигайки до масата, забеляза, че е забравил да вземе вилица и лъжица и се върна обратно.

Когато дойде на масата, видя, че друг човек бе седна на нея и ядеше супата му.

„Е, няма нищо, нали има второ и компот“, – помисли си Петър и нищо не каза, а се захвана с второто. Мъжът си подели компота с него, а след това стана и си тръгна.

Петър потърси чантата си и я видя на съседната маса, със таблата и недокоснатата си храна.

– Какъв смирен човек, – каза си Петър, – аз му изядох половината обяд, а той нищо не ми каза.

Снегът се стелеше и покриваше всичко с бялата си перелина. По това време нямаше много желаещи да посетят Художествената галерия в центъра на града.

За радост на Стоян и Нина това спомогна да се насладят на тишината и спокойствието в залите, където бяха изложени шедьоврите на едни от най-известните майстори на четката.

– Забележи, във всяка картина има определена светлина и ясно изразени сенки, – отбеляза Стоян.

– С играта на светлината и сянката художникът подчертава някои характеристики на това, което изобразява, – подчерта Нина. – Така с помощта на техния контраст и хармония живописците разкриват красотата на изображението.

– Колко прилича това на щастливия живот, който не се състои само от светли линии – възкликна Стоян, -. Красотата му се изявява в съчетанието на радостта и мъката.

– Страданията и гоненията могат да бъдат истинско благословение,- изтъкна Нина, – ако служат като мрачен фон на излъчващия се християнският живот.

– Най-големите композитори и музиканти винаги са знаели как да превърнат тъгата в музика, – допълни Стоян.

– Интересното е, че един сляп човек с вяра може да види много повече от хора, които имат отлично зрение, – поклати глава Нина.

– Спомням си за една сляпа жена, която бе написала великолепни химни, – каза Стоян. – Нейните песни вдъхновяваха всяко сърце.

– Представяш ли си как са се чувствали Павел и Сила в затвора на Филипи? – попита Нина. – Мрачна килия, пъплещи плъхове готови за си ръфнат от предоставената им плячка. Не могат да се помръднат. Краката им оковани в клади, белезите от бичовете върху гърбовете им създават допълнително страдание, а те пеят…

– Да, но това е помогнало на тъмничарят и цялото му семейство да приемат Исус Христос за свой Господ и Спасител.

Не отхвърляй тъмните линии, които Бог внася в картината на твоя живот. Той ги използва, за да направи чрез тях шедьовър.

БЗастудя. Вятърът немилостиво подканяше дърветата да му се покланят до земята. Въздухът бе свеж, но леден.

Мая и Динка бързо крачеха към дома си. Всяка от тях  очакваше с нетърпение да достигнат до топлия кът, където щяха да сгреят премръзналите си крака.

– Най- после, – въздъхна облекчено Мая, след като двете бяха прекрачили прага на топлата стая.

Динка се зае да разтърква премръзналите си нозе, но това не ѝ попречи да се усмихне и да сподели:

– Наш приятел не закара до Варна, където сестра ми ни покани на закуска. Съпругът ми през цялото време се грижеше за мен. Какво съм направила, за да заслужа това? Нищо.

– Всички тези хора са направили добро, поради любовта в сърцата си, – обясни Динка. – Всеки от тях е проявил нежност и загриженост, тъй както Бог постъпва спрямо нас. Те са показали на практика Божията любов и живеят така, както вярата им ги подтиква.

– Да спомням си, – каза Мая, – нали Исус е казал, че трябва да обичаме Бога и да любим другите както самите себе си. Могат ли хората да имат Божията любов във себе си? Другите могат ли да изпитат тази Божия любов, когато им служат?

– Служенето на другите се изявява в различни форми, – уточни Динка. – Това може да бъде превозване на някой до лекар или да се донесе храна на болния. А може да бъде и ремонт на дома за тези, които не са в състояние да направят това или да се даде необходимото на бездомния на пътя.

– Но как мога да направя това най-добре? – попита Мая. – Да отида в някой комитет, който обслужва нуждаещи се или да участвам в някое подобно служение в църквата?

– Вслушай се в подбуждението на Святия Дух, – отговори Динка. – Обичай, служи, живей и израствай! Огледай се наоколо и намери някого, на когото да послужиш още днес.