Групата жужеше като пчелен кошер. Бяха изказани много мнения на различни теми, отстояваха се различни гледни точки.

През цялото време Калин мълчеше. Той бе потънал в мислите си, но същевременно слушаше и споровете около себе си.

Пламен бе общителен и обичаше да включва всеки в разговора, за да не се чувстват някои отблъснати и отстранение.

Той бе забелязал още от началото Калин и за това го попита:

– Кое е най-важното нещо, което трябва да правиш в живота си?

Калин без да се смути, бързо отговори:

– Това е да знам какво да правя всеки ден от живота си, според Божието желание.

– Ха, – изсмя се Павлин, – в живота има толкова много неща, за които не е нужно да знаеш мнението на Господа. Нима е нужно да Го питаш, дали да ядеш, щом си гладен?

– Така е, – съгласи се до някъде Калин, – но аз приемам Божията цел за моя живот.

– И какво разбираш под това? – намръщи се Кирил.

Калин не обичаше много да говори, но в случая се налагаше да дообясни нещата.

За това въздъхна и изясни казаното от него:

– Това означава, че има моменти, в които да казвам „не“, а в други „да“ …

– Например, – прекъсна го нетърпеливо Павлин.

– „Не“ за покана на мои приятели в дискотека, в която е много шумно, а ритъмът на музиката вибрира чак на улицата или предложение за по-добре заплатена работа, където трябва да лъжа и мамя.

– А „да“? – попита припряно Кирил.

Калин се усмихна и продължи:

– „Да“ за повече молитва, по-малко телевизия и седене пред компютъра, постоянно общение с Бога, като не се отказваме от ежедневните си задължения.

– Охо, – възкликна Пламен, – добри пожелания, но кой може да ги изпълни всичките?

– С Господа всичко е възможно, – подчерта категорично и непоколебимо Калин.

След лошото време настъпи затишие, но това не бе всичко.

– Пчелите ти се роят, – извика Жана, надничайки през прозореца.

– О, не, – завайка се Петко и се хвана за главата. – Това е най-лошата новина, която един пчелар иска да чуе.

Той изтича навън и видя как множество пчели излитаха от кошерите, поемаха към върха на високия бор и повече не се връщаха.

Повече от седмица времето бе лошо и Петко не можеше да разбере, че пчелите му ще се роят.

Тази сутрин пекна слънце, вятърът утихна и пчелите си тръгнаха.

Рояка бе нов и здрав, но сега пчелите се разделиха, за да започнат нов.

Като видя оклюмалото лице на Петър, Тодор го потупа по-рамото и каза:

– Не бъди строг към себе си, на всеки може да се случи това.

Тодор бе опитен пчелар. Какво ли не бе минало през главата му, за това напълно разбираше разочарованието на Петко.

Насърчението е необходим дар. Навсякъде около нас има хора, които се нуждаят от него.

Бог ще ни помогне чрез насърчение, да покажем любовта Му към околните.

Тя бе малка пчела. Викаха ѝ Дори.

Тя не искаше да работи и негодуваше постоянно, когато я подканяха да свърши нещо.

– Животът трябва да бъде безгрижен и весел, – казваше Дори на всички.

– Но всички се трудят, – казваха ѝ останалите пчели.

– Ето вижте, – сочеше Дори една или друга буболечка. – Пеперудите безгрижно размахват криле си. Щурците весело си свирят и нищо не ги притеснява. Другите тичат насам натам, без някой да ги кара нещо да правят. Защо тогава трябва да събирам нектар и да го нося в кошера?

Един ден Дори избяга и се отдаде на приключения.

Срещна мравката, която носеше товар много по-голям от нея.

– Защо мъкнеш това тежко нещо? – попита я изненадана Дори.

– А зимата какво ще ям? – отговори с въпрос мравката.

Дори продължи пътя си навътре в гората.

Там срещна бръмбар, който ѝ обясни:

– Ако не се трудя семейството ми ще гладува.

Край реката Дори видя водно конче, което просто си летеше.

– Ето, това е, – примря от възторг Дори. – Летиш си и не те е грижа за нищо.

Когато водното конче я чу, сподели:

– Аз също работя, но намирам време и за забавление.

Дори се стъписа:

– И какво излиза? – каза тя на себе си. – Да се работи е необходимо и важно.

Тя се върна в кошера и заедно с другите пчели започна да събира цветен прашец.

Понякога изглеждаше, сякаш само обикаляше около ароматните цветя, но тя работеше, а работата ѝ носеше радост.

Това бе една малка група, която се събираше в четвъртък и обсъждаше различни теми от Библията. В нея имаше стари и младите, а семейните дори идваха с децата си.

На тези събирания хората споделяха проблемите си и се молеха един за друг.

Начо Спиридонов бе един от най-възрастните в групата. Той обикновено слушаше и много рядко се обаждаше.

На едно от събиранията Начо влезе притеснен. Сърцето му бе натежало. Другите забелязаха посърналия му вид и веднага започнаха да го питат:

– Бай Начо, какво ти е?

– Да не си болен?

Възрастния човек махна с ръка, въздъхна и каза:

– Има ли смисъл да ходя на църква!

– Ей, не така!

– Как така няма смисъл?

– Посещавам църквата от 30 години, – започна Начо. – Слушал съм много проповеди, но не помня нито една от тях. Защо да ходя и напразно да си губя времето?

Всички се разбръмчаха като ядосани пчели около кошера си.

– Не помниш, но когато разговаряш с някого се сещаш за думи казани от тези проповеди.

– Навярно е имало тежки ситуации, в които си си спомнял казаното от амвона.

Имаше множество изказвания. Всеки се стремеше да насърчи старецът, но като се гледаше физиономията му, тази дискусия сякаш изобщо не го докосваше.

Обади се и бай Тошо. Той бе с няколко години по-млад от Начо. Беше весел човек и винаги намираше добра дума и за най-отчаяния.

– Спиридонов, аз съм женен от 36 години, – каза му той. – През това време жена ми е приготвила не знам колко, но съвсем не малко яденета. Да ти кажа честно, дори не помня какво съм ял вчера. Но всичката тази храна ми е давала сили, за да работя. Ако не се хранех, отдавна да съм мъртъв. За това не бих престанал да ходя на църква, защото проповедите на нашия пастир ме хранят духовно. В противен случай духовно да съм умрял.

Начо вдигна глава и се засмя:

– В думите ти, Тоше, има правда.

В групата настъпи спокойствие и хората започнаха да се усмихват.

– Слава на Бога за нашето физическо и духовно хранене! – възкликна един от младежите в групата.

Тази година се оказа тежка не само за хората, но и за животните. Горещото време не пощади никой.

В такъв зноен ден Донка Петрова приключи работата си и тръгна за дома си. Температурата бе над 30 градуса. Едва се дишаше.

Донка вървеше по тротоара, забила поглед надолу. И изведнъж я забеляза. Малкото крилато същество бе толкова изтощено, че едва пълзеше по тротоара.

– Горката пчела! – въздъхна съчувствено Донка. – Сигурно е от жегата.

Тя имаше желание да ѝ помогне, но не знаеше как.

Изведнъж Донка си спомни едно предаване, в което се говореше за даване на смес от захар и вода на пчелите.

– Не е много трудно, – каза си Донка. – Ще разбъркам в една лъжица захар и вода и ще дам на омаломощеното животно.

Тя изтича обратно в офиса, където работеше. Там имаше захар и лъжица, които ползваше за кафето.

Но изведнъж се сепна:
– С лъжица ще ми е трудно да ѝ дам разтвора по-добре със спринцовка. По-сигурно е.

Решила да довърши докрай нещата, изтича до близката аптека и купи една спринцовка. След това направи разтвора, изля го в цилиндричната помпичка, постави на върха иглата и отиде при пчелата.

Когато насекомото получи дозата си от сладко, леко се надигна и малко се активизира.

Донка я премести на сянка. Не се мина много време и пчелата излетя.

Когато Донка сподели с дядо Стойо, нейният съсед, какво е направила, той се засмя и каза:
– По това време на годината пчелите могат да изглеждат сякаш умират или са мъртви, но това съвсем не е така. Те се уморяват. Просто не им достига енергия, за да долетят до кошера си. За това е правилно ако се види изтощена пчела да ѝ се даде разтвор в съотношение 2 супени лъжици захар и 1 супена лъжица вода. Хубаво си направила. И тя е живинка, душа носи.