Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.

Сутрин е. Елена е станала отдавна. Приготвила е закуска за всички. Ще ги изпрати, а след това и тя на бегом ще стигне до работното си място. Тя е грижовна майка и съпруга. Дъщеря ѝ Марта още не се е измъкнала от леглото. А остават още 10 минути до автобуса, а другият ще дойде чак след 35 минути.

Всичко това изнервя обстановката.

– Хайде, Марта, излизай, ще закъснееше. От 40 минути вече те викам, – извика Елена на вратата на дъщеря си.

– Има време, – сънливо се обажда отвътре Марта, – не ми давай зор.

– Хайде, – Елена подкани още веднъж по-настойчиво дъщеря си. – Обличай се и тръгвай.

Марта излезе в коридора и се разкрещя:

– Виж ми косата, на нищо не прилича. Трябваше да ме събудиш по рано, за да се изкъпя. Не мога да отида така.

Елена кипна:

– Нямат край капризите ти. Да съм я събудела по-рано, а ти щеше ли да станеш тогава? Когато и да те вдигна, все рано било, можело още малко да си поспиш.

Марта мина демонстративно край нея тръшна се на стола и погледна злобно майка си.

– Имаш само 45 секунди, – извика ѝ Елена. – Вземи си чантата и тръгвай, косата можеш и вън да си я вържеш.

Марта тръгна недоволна към стаята си.

– Ти никога не си ме разбирала, – каза язвително Марта и тръшна вратата зад себе си.

Владо влезе в кухнята, добре избръснат и елегантен както винаги.

– Ще се бунтува и капризничи, – каза Владо, като изгледа жена си, – ти от малка я разглези. Сега никой не иска да слуша. Прави си каквото знае.

Елена беше готова да скочи и да извика: “ А ти къде беше, когато навсякъде тичах след нея? Опрадаваше се с работата си, а сега ….“, но си премълча.

За Марта беше готино да се бунтува и издевателства. Какво толкова, нали и нейни съученици правят същото? Ако знаеха родителите ѝ колко гандни неща вършеха те? Тя бе цвете пред тях, дори минаваше за смотанячка.

До кога ли ще трае това пубертетно „самочувствие“? Докато паднат в тинята и затънат до гуша. А тогава няма ли да е много късно да ги спасяваме? Белезите и раните, които ще получа, докато пропадат, за някои от тях ще останат неизлечими следи в живота им.

Родители, нека научим децата си на правилните неща, докато е време!

Слънцето се издигаше високо. Денят щеше да е горещ. Вятърът рано сутринта издуха парцаливиите облачета, а после и той се запиля нанякъде.

Дядо Божил беше седнал на пейката, а край него се бяха скупчили деца. Щом го видеха, зарязваха играта и веднага тичаха при него. Той много ги обичаше и често си приказваше с тях.

Днес децата отново го наобиколи, за да чуят каква интересна история ще им разкаже.

– Нали знаете, – започна дядо Божил със слабия си напевен глас, – имам си малка градинка. През пролетта сея зеленчуци в нея. Чакам ги да узреят чак до края на лятото и началото на есента.

– Толкова дълго, – изпъшка Иво.

– Без чакане и търпение няма плодове. Зреенето изисква време.

– А някои от тях не узряват ли по-рано? – попита малката Лили.

Дядо Божил се засмя и погали момиченцето по кехлибарената коса.

– Навярно сте виждали ябълково дърво отрупано с плод, –  каза дядо Божил, – между тях се виждат жълти и червени, почти узрели плодове, но другите още са зелени.

– Защо са узрели по-рано? – попита Динко.

– Защото вътре в тях има неканен гост, – отговори старецът, – който ги е накарал преждевременно да узреят. Те са червиви. Ако разклатите дървото, ще паднат. Така става и с някои като вас, които бързат да пораснат, да опитат всичко. А при първите сътресения, нямат сили да устоят и стават роби на тютюнопушенето, пиенето, наркотиците, секса. На вид изглеждат млади, но всичко вътре в тях е опустошено. За това изпадат в депресия и посягат на живота си.

– Аз няма да бързам да порасна, – подскочи Никола.

– Всичко с времето си, – каза дядо Божил.

Децата се притиснаха към него и всяко протегна ръка, за да го прегърне.

Учениците влязоха шумно в училище и всеки се устреми към класната си стая.
А ето го и Валери. Огомен дългуч, който повтаряше 8-ми клас. Силвия беше нова ученичка, дошла наскоро в училище. Тя беше седмокласничка.
Валери се лепна за нея.
„Сигурно си мисли, – каза си Силвия, – че като съм нова и си мълча, може да издевателства над мен. Да подхвъля закачки след мен, да ми подлага крак, за да ме спъне или да ме замеря с дъфка, която може да се лепне за косата ми“.
В училището всички се страхуваха от Валери. Може би защото беше висок и як. Затова, когато се лепна за Силвия, никой не се застъпи за нея. Тя трябваше сама да реши проблема си.
Валери започна да я дразни, думите му бяха обидни и я изгаряха. Тя се обърна срещу него и го заплю. От къде събра толкова смелост, за да го направи и тя не разбра. Ако го беше ударила с малките си юмручета, това щеше да бъде като ухапване от комар за огромното му тяло. Но Силвия го удари по най-уязвимото му място, неговата душа.
Спаси я само звънеца, за влизане в час. Но всички знаеха, че в следващото междучасие ще бъдат свидетели на ответния удар на Валери за това, че беше унизен пред всички.
След като свърши часът Валери приближи Силвия. Наоколо групирайки се, ученици започнаха да си шушукат очаквайки развръзката. Силвия изтръпна. Но когато го погледна в очите, видя нещо необичайно, което беше станало през последните 45 минути.
Валери протегна ръка към Силвия и каза:
– Извинявай, че се държах грубо с теб. Ако някой те закачи, обади ми се, ще му дам да се разбере. Тук всички са страхливци и подлеци…
Силвия беше поразена. Този глупав повтарач, протегна грубата си лапа и ѝ поиска прошка, невероятно.
Тя сви ръмене и му подаде ръка.
Сега Силвия можеше спокойно да върви по коридора на училището, той не ѝ изглеждаше толкова страшен и тъмен, само защото на Валери му бе проговорила съвестта.

Виктор с желание помагаше на майка си. Придружаваше я навсякъде, където го помолеше. Тя бе дребна жена, с почнала вече да посребрява коса и топли нежни очи.

– Първо трябва да отидем до една жена, дето живее на средата на улицата. Само на две преки е от нас. Навярно си спомняш ходили сме там, – каза майка му и взе да приготвя чантата си.

Виктор само кимна и застана готов на вратата.

Сутрешният въздух беше доста хладен. Светлината беше особена и правеше някак очертанията на предметите изпъкнали. Не срещнаха много хора, защото повечето бяха отишли на работа.

Когато двамата стигнаха, майка му почука на вратата. Чу се слабо тътрене на крака и леко почукване на бастун. На прага застана възрастана жена, която им се зарадва, а на лицето ѝ грейна усмивка.

– Добро утро! – бодро каза майка му.

– О, довела си и помощника, – каза възрастната жена. – Заповядайте, влезте!

Когаро влязоха вътре, майка му се обърна към жената и попита:

– Как сте днес?

– О, много по-добре. Гледам доста е пораснал юнака, – засмя се възрастната жена, като потупа Виктор по рамото.

– А твоите…., – майка му не можа да изрече въпроса си, думите ѝ замръзнаха в гърлото.

Жената махна с ръка и тъжно каза:

– Идват един път седмично, – тежка въздишка се отрони от нея, – като някакво досадно задължение го имат.

Подпря бастуна си и преди да седне се обърна към Виктор:

– Много хубаво си направил, че си тръгнал с нея. Ще прекарате един ден заедно.

Постави треперещата си ръка на главата на момчето, а от очите и потекоха сълзи. Нямаше нужда да ги крие. Нейните я бяха изоставили, тя не им беше вече нужна …..