Един младеж попитал веднъж възрастен човек:

– С какво насищате душата си?

Старецът отговорил:

– През пролетта бурната реката излиза от коритото си и залива дупките в ливадите. В тях се настаняват да живеят шаран, костур, роуч и шипове – от рода на шараните. През лятото, когато водата изсъхне, в дупките се нанасят гущери, скакалци, мравки и бръмбари. Така и аз не избирам наемателите си, а живея с това, което се засели в моята душа.

Младежът се притеснил и си помислил:

„Този старец не знае с какъв огън си играе. Човек трябва да внимава много с какво пълни душата си, защото може да стане роб на нещо, от което не би могъл да се освободи“.

Данаил прокара пръсти по косата си и изтръска пясък  проникнал в нея. Наведе се и завърза обувките си. Гърбът и краката го боляха много. Когато се опита да се изправи нещо изпука в костите му.

– Дръжте се момчета, – каза Данаил, – тази вечер ще се напием до насита.

Това го каза не само за да повдигне падналия дух на останалите в групата, а защото бе усетил, че наблизо има вода.

– С какво, с пясък ли? – пошегува се Тони.

– Бушмените живеят тук в пустинята от много години, – започна да обяснява Данаил. – Казват, че можели да подушат вода от близо 200 километра и това не са празни приказки. Преди десетина години, когато прекосих Калахари, имах водач бушмен. Той намираше вода там, където никога не би ми дошло на ум. Сутрин, когато имаше мъгла, бушменът събираше водата от повърхността на растенията или я пиеше от търбуха на животните, които убиваше.

– Какво е търбух? – попита Валери.

Данаил се изненада, че някой не знае какво е това търбух, но въпреки това спокойно обясни:

– Това е първият стомах на преживните животни. Такъв имат и кравата, и антилопата. Той съдържа предимно вода и растителни сокове.

– Не бих се отказал от такова нещо сега, – измърмори под носа си Петър и облиза пресъхналите си устни.

– Най-голямата дарба на бушмените е да откриват вода в пясъците и изсъхналите речни корита, където доста отдавна нищо не е текло, – продължи Данаил.

Мъжете в групата останаха смаяни. Никой от тях не беше разбрал, че са пресекли пресъхнали корита. За тях пустинята беше еднообразна и пуста.

Това, че Данаил бе забелязал тези пресъхнали корита ги успокои. Те вярваха, че той ще ги измъкне от този кошмар.

Данаил продължи:

– Това, което видях онзи ден беше обещаващо, но не бях много сигурен. Сега предполагам, че сме на два-три дни път от крайбрежието. А това означава, че тази част от пустинята получава влага от океана. Ще намерим вода. Бъдете сигурни в това.

Данаил не обичаше много да говори. Това бе най-дългата реч, която бе произнасял изобщо, но в замяна на това постигна желаното въздействие. Мъжете край него започнаха да се усмихват. Тони изпъна рамене, а Петър стабилизира походката си.

В Китай е построен мост не над реката, а в реката.

Съвсем наскоро в китайската провинция Хубей бил построен нов мост.

Той е наречен първата „екологична магистрала“ в Китай.

Четирикилометров мост минава по дължината на речното корито.

Той е построен нарочно така, за да не се изсичат горите, които се намират на брега на реката.

Асен се събуди и се огледа наоколо. Разбра, че е сънувал и бавно започна да си припомня това, което бе видял насън.

Беше отново в родното си село. Стоеше на брега на реката. това, което видя силно го изненада.

От коритото на реката бликаше фонтан и той знаеше, че това е минерална вода. Дебелината на струята бе колкото китката на ръката му.

Той стоеше зашеметен от видяното. Поколеба се, но нагази в реката, водата му бе до колене.

Наоколо се носеше бяла пара и миризма на сяра. Протегна ръка, но не посмя да докосне фонтана.

На брега го чакаха хора. Не си спомняше кои бяха точно, но ги познаваше.

Асен отново погледна мястото и се сети, че преди много години тук искаха да направят център с модерна сграда за читалище.

Дърветата и всичко друго бяха като едно време.

Асен прецени на ум, че от мегдана до фонтана няма и двеста метра. Погледна хората, които го бяха наобиколили и без колебание каза:

– Започваме!….. От утре започваме…

Хората закимаха одобрително. Лицата им бяха радостни. Те се усмихваха.

Странен сън. Асен се опита да влезе в ролята на Зигмунд Фройд, но в крайна сметка повече разчиташе на интуицията си, тя никога не го бе подвеждала до сега.

Фонтанът, минералната вода, мястото определено за читалище, средище на духовния живот в селото, не това не беше случайно.

Това бе една погубена народна мечата.

Той знаеше вече какво му бе казал съня. Неговите ръкописи, които бе дал в редакцията, щяха да действат като целебен извор. Думите му щяха да събуждат, подбуждат и възпламеняват съвести, които отдавна бяха заспали.

– Дай, Боже, и за нас да настъпят по-добри дни, – усмихна се Асен на себе си.

Река Тиса извира северно от Унгария, в Украйна. Влива се в Дунав при сръбската граница. Тя е една от важните реки в древността.
В южната част на голямата равнина не вали много. Тиса извира от високите части на Украйна. Мура идва от изток, от Румъния и носят снеговете от трансилванските планини.
Коритото на реката се е местило с времето. Първо е била бавнотечаща река, с много завои в равнината.
През 1846 г. граф Ищван Сечени започнал да изпразва коритото и скъсил реката до хиляда километра, като копал напряко на завоите.
Останали са около шестотин километра пресъхнали канали.
Промяната на коритото на реката е продължило в края на 19 и началото на 20 век.
През 1937 г. се сетили, че е добре да оправят частите, които са съсипали. Сега реката е доста права, но при наводненията каналите се пълнят с тиня.